автор: Greg

Понякога правим неща за които не ставаме. Понякога правим неща, за които, после съжаляваме, а често правим и двете едновременно т.е. правим неща за които не ставаме, за което после съжаляваме.
Абе просто казано от всяко дърво свирка не става, както го е казал народа. Сложно го започнах този разказ, но по нататък нещата ще станат безпощадно ясни, както е казал поета. Кой е поета и защо го е казал няма да обяснявам, защото това е една съвсем друга история.
Усещам как все повече се обърквам, като политик пред партиен конгрес затова няма да ви измъчвам повече и ще го карам направо.
Понеже съм си романтик по душа още с първата въздишка на идващото лято взех да кроя планове как да заведа любимата на пикник. По едно време така се бях увъртял в планове, че сякаш се готвех не за един прост пикник дето англичаните си го правят през ден, а заприличах на терорист, който обмисляше отвличането на министър председателя. В края на август разбрах, че ако го карам така лятото ще свърши. Поблазни ме мисълта, че ще имам на разположение за размисъл цяла зима и пролет, но бързо отхвърлих тази идея и реших да мина твърдо към действие. Дето се вика назря революционния момент и зарязах мисленето. Запалих колата и отпраших към “Метро”. От там след дълго лутане излязох с едно сглобяемо барбекю и едно кило превъзходно свинско бон филе. Пътьом взех домати и краставици, за да спретнем една салатка преди голямото печене на мръвки.
Вечерта съобщих на изгората какво съм намислил да правим на другия ден в резултат на което бях нацелуван стабилно като бебе показвано за пръв път на родата и бях обявен за герой на деня с пълно единодушие. Сериозната благодарност разбира се получих по- късно през нощта.
Утрото ни зашемети с палавото си слънце и с концерта, който си бяха спретнали врабчетата на дървото под прозореца ни. За миг помислих, че съм в рая и зачаках рога на изобилието да се изсипе върху мен, но бързо бях приземен, като ударен от ракета самолет от една кола без ауспух, която издрънча по улицата и внесе в идилията ми бурните нотки на техническия прогрес. Въпреки този стрес, запалих цигара, дръпнах с наслада от нея и отпих от горещото кафе. Понякога живота не изглежда чак толкова озъбен, особено рано сутрин, когато още не си се събудил напълно. След четвъртата цигара и второто подканяне на гаджето да тръгваме реших да се заема с прозаичните неща по стягането на багажа. Нарамих барбекюто и го помъкнах към колата. Около мен припкаше Ина – гаджето и ми даваше ценни напътствия от рода на: “внимавай тук има стъпало, хвани го по – добре защото ще го изпуснеш, пази си главата да не я удариш във вратата” и все неща от този род, без които просто се чудя как бих оцелял в заобикалящата ме действителност. Накрая под нейното вещо ръководство натоварих багажа и смело потеглихме към първия ни пикник. В този миг си представях каубой на кон който язди към изгряващото слънце заедно с любимата на седлото. Да ,знам, че е клише, но този Холивуд упорито ни промива съзнанието, така че какво друго да роди празната ми глава. Все пак на тази сцена някои баби плачат.
След петнадесет минути шофиране доброто ми настроение взе постепенно да чезне, като залязващо слънце в любовна драма, а псувните ми успешно заглушаваха радиото, по което някаква певица упорито страдаше по изгубената си любов. Аз лично започнах да губя вяра в доброто у хората. Имах чувството, че участвам в игра, в която основната цел е да прецакаме другарчето. Всеки бе решил, че пътят е изцяло негов и другите участници в движението просто му пречат и мястото им не е тук. Клаксони, спирачки, псувни. Отделно няколко жени се опитваха да се правят на шофьорки, което допълнително объркваше движението, тъй като те горките винаги решаваха в последния момент накъде да завият и го правеха с решимостта на студент на изпит. Абе какво да ви разправям, нормалното шофиране в София и нормалните взаимоотношения между възрастни и зрели хора.
Между псувните с любимата взехме да се чудим къде точно да отидем на първия си пикник. Тя държеше на Витоша, но аз заявих, че това е доста банално и, че не искам да съм като всички останали. Какво да се прави като от малък съм си такъв, все исках да се отличавам от другите. Дето ни учеха по история на времето, да бъда единицата , а не нулите след нея, макар, че учителката настоятелно ни убеждаваше колко били важни тия нули. Аз обаче не останах с това впечатление. Ако беше така две нули нямаше да означават тоалетна, а щяха да бъдат две единици например. Пак се отплеснах, но надявам се схващате идеята ми. Абе не исках да съм нула и това си е.
Сетих се, че когато пътувах с влака през Искърското дефиле гледката беше страхотна, а покрай реката, която го пресичаше имаше невероятно красиви поляни, затова предложих на Ина да отидем там на пикник. Тя взе, че се съгласи веднага, което така ме потресе, че за малко да отнеса една баба на пешеходната пътека. Криво ляво избегнах челния удар и подкарах с пълна газ към дефилето. До мен Ина нещо бърбореше, но аз не я слушах много, а внимавах някое камикадзе да не ме отнесе на пътя. Накрая благополучно излязохме от София и колите постепенно взеха да намаляват, така че спокойно запалих цигара и въздъхнах дълбоко. В днешно време шофирането си е тест за нервната система.
След известно време навлязохме в дефилето и Ина започна да се прехласва пред красотата, която запълни сетивата ни. Подскачаше на седалката до мен като малко дете, на което току що са му купили сладолед и изпълваше колата с щастливи възклицания. Не исках да охлаждам ентусиазмът й и я оставих да се забавлява. Никога не трябва да пречиш на една жена, когато е радостна и доволна. В противен случай рискуваш да се озовеш в епицентъра на ураган, който да отвее спокойствието ти за секунди.
- Ето, тази поляна ми харесва – извика Ина – Чудничка е! Да го направим тук!
За малко да запитам кое, но се сетих, че сме тръгнали на пикник. Погледнах поляната и я одобрих. Беше до реката, а наблизо имаше дърво под което да се скрием от жарещото слънце.
- Съгласен. – отвърнах и спрях колата.
Ина излезе от нея със скоростта и уменията на войник при тревога и се затича към поляната. Аз го давах по – спокойно като старшина на рота и бавно се насочих към багажника, за да разтоваря багажа. Тъкмо бях извадил барбекюто, когато викът на Ина разтресе тишината със силата на земетресение от 8 степен по скалата на Рихтер.
- Какво става, скъпа? – запитах спокойно, като чиновник за да не увеличавам паниката й.
- Цялата поляна е осеяна с дръдонки. – проплака тя като дете, на което току що са му взели любимата играчка – Явно тук са си пасли животните.
- Явно е така, скъпа. – одобрих аз откритието ,което направи – Не се коси, ами се качвай в колата. Ще спрем другаде. Тук е пълно с поляни.
- Ама тази беше много хубава. Направо невероятна. – простена Ина
- Невероятна, но с дърдонки. Нали не искаш да сме чак толкова близо до природата. Всяко нещо си има граници.
- Не. Не искам.
- Качвай се тогава! Ще търсим. Още сме по средата на дефилето. Все ще намерим някоя. Не са се свършили поляните я.
Ина се качи и потеглихме. Карах бавно и оглеждах местността, като търговец на недвижими имоти. След 15 минутно лутане Ина отново нададе радостен вик и ми посочи поляната отдясно на нас. Беше идеална. Липсваха само швейцарските крави, за да се объркам и да реша, че съм в Швейцария. Набих спирачки и слязохме. Този път реших да не бързам да стоварвам багажа, а да направя първо оглед на местността. Поляната беше до реката с едно голямо дърво, което хвърляше примамлива сянка и няколко по – малки дръвчета. Пасваше отлично на представата ми. Запътих се към голямото дърво и внимателно, като археолог разгледах тревата под него. Беше чиста и липсваха всякакви животински изпражнения.
- Тук ще бъде. – констатирах с категоричността на хан Аспарух, който щом преплувал Дунав забил меча в земята и рекъл “Тук ще бъде България” или нещо такова, макар ,че ако беше питал мен щях да го посъветвам да направи това малко по на юг, за да не мръзнем зимата като ескимоси, а “Топлофикация” да ни рекетира като мутра от началото на 90-те години.
Ина се съгласи с мен без никакви обструкции и аз се запътих към колата, за да разтоваря багажа.
Реших да го карам поетапно и първо да извадя барбекюто и да го сглобя. Пък после да се занимавам с останалия багаж. Нарамих барбекюто, което тежеше като средно голямо бебе и се запътих към дървото с бодра стъпка. Стоварих го под дървото и издишах като щангист след успешен опит. Тъкмо щях да започна операцията по сглобяването му, когато Ина – това наблюдателно момиче каза с нотка на отчаяние в гласа:
- Тук има много мушици.
- Майната им на мушиците! – отвърнах леко ядосан - Все пак сме сред природата, а в нея има всякаква гад. Не сме в апартамента да пуснем завесите, скъпа.
- На мен това ми е ясно – отсече тя с тон на учителка по математика – но тук наистина има прекалено много мушици и наблягам на думата прекалено.
Нещо в тона й ме накара да вдигна глава от барбекюто, което до този момент изучавах с интереса на млад изследовател и да огледам обстановката около мен и точно в този миг бях нападнат от безброй дребни мушици, които накацаха по мен. Размахах ръце и заприличах на холандска вятърна мелница.
- Казах ли ти! – извика Ина тържествуваща в своята правота.
С това определено рискува да отнесе няколко нецензурни думи, но в този момент аз бях зает с по – важни неща. Грабнах барбекюто и се затичах към колата с бързината на отстъпващ от бойното поле войник, изоставяйки устатата жена на произвола на съдбата. Малко преди да стигна до автомобила видях гърба на Ина пред мен. Явно не е имала нужда от моята подкана. Метнах багажа в багажника, скочих в колата, запалих и тръгнах с въртене на гуми. Ако някой ни беше видял от страни щеше да реши ,че бягаме от местопрестъпление.
- Какво ще правим сега? – запита Ина след като се бяхме отдалечили на безопасно място от злополучната поляна.
Жените имаха невероятната способност да говорят непрекъснато, дори и в най – тежките моменти и което е още по – лошо, да задават постоянно въпроси на които понякога очакваха и да им се отговори.
- Ще потърсим друга поляна. – отвърнах със спокойствието на източен мъдрец.
- Ами ако всички са такива? – продължи да задава въпроси тя и аз се почувствах като на викторина.
- Няма начин. Все ще се намери някоя като за нас.
- Не съм много сигурна. – продължи Ина настойчиво да дълбае като бормашина в бетон. – Ако не намерим какво ще правим?
- Ще пием боза с баничка.
- Не се майтапи!- тросна се – Въпросът ми е съвсем сериозен.
- Скъпа, - казах с тон, който би разнежил и сериен убиец – Нека не тичаме пред вятъра. Нека потърсим друга и ако не намерим тогава ще направим кратко производствено съвещание, за да решим как да продължим.
- О,кей! – съгласи се неочаквано Ина, което ме накара леко да залитна от изненада и за малко да излетим от пътя.
- Внимавай къде караш! – сряза ме веднага.
- Ще внимавам скъпа. – отвърнах с тон мазен като олио.
След като се щурахме известно време из дефилето, като мухи без глави. Взех сериозно да се притеснявам, че то ще свърши, а поляна няма да намерим. Имаше няколко хубави, но пък брегът беше много стръмен и само алпинист с оборудване и без много мозък в главата можеше да ги достигне. Това ме изправяше пред угрозата от една нова назидателна тирада от страна на Ина, в която щеше да преобладава изречението: “Аз казах ли ти?” в различни вариации. Това ме накара да почна да се озъртам още по усилено в близката околност, с отчаянието на изследовател, който току що е разбрал, че нещата тотално са се прецакали. До мен Ина седеше потънала в мълчание, което не предвещаваше нищо добро. Така мълчи съдията преди да произнесе присъдата си. И точно когато леко чувство на безнадеждност взе да нахлува бавно, като морски прилив в мен, съзрях една вълшебна поляна, която беше сякаш извадена от пощенска картичка.
- Ето това търсехме, скъпа. – казах гордо, сякаш току що съм открил нов вид бръмбар
Ина я огледа, с поглед на оценител на картини.
- Хубава е. – потвърди тя, но без предишния детски ентусиазъм. Явно се чудеше каква ли изненада ни очакваше тук.
Аз също се чудех и се молех горещо наум всичко да е о,кей, защото в противен случай вместо приятен уикенд ме чакаше филм на ужасите, в който щях да бъда главния герой, но за разлика от холивудските боклуци при мен хепиенда беше бъдещо несигурно събитие.
Запалих нервно цигара и се облегнах на колата, несмеейки да направя крачка към поляната. В този момент се чувствах като сапьор пред минно поле. Ина обаче явно нямаше такива притеснения, защото се запъти решително към ширналата се поляна, с наивността на дете. Изследва я в продължение на пет десет минути със старанието на санитарен инспектор неполучил подкуп, а аз все по – нервно дърпах от цигарата в очакване на присъдата.
- Мисля, че тук е идеално. – провикна се Ина – Не виждам никакви видими препятствия, така че можеш да разтоварваш багажа, скъпи.
Камък ми падна от сърцето. Почувствах се като руски войник, който току що е превзел Сталинград. Отворих със замах багажника и отново нарамих барбекюто. Сега то ми се стори леко като перце. Без усилие го стоварих до дървото с най – голяма сянка. В това време Ина разтоварваше мръвките и зеленчуците. Действахме като добре организиран отряд, сякаш сме го правили хиляди пъти. Тя опъна едно одеало, а аз се захванах да сглобявам барбекюто. Никога не съм бил на ти с техниката, макар да бях завършил техникум. Така и не разбрах до края на четвъртата година за какво става на въпрос. Останах си така учуден и неук, какъвто бях и при постъпването си в него. Голямата житейска драма за мен настъпи, когато се озовах в казармата, в свързочна бригада и се оказа, че отново трябва да се занимавам с техника и да разучавам разни схеми, които показваха откъде идва и накъде отива тока. В конкретната ситуация обаче бях сигурен , че едно елементарно барбекю няма как да ми се опре.
Оказа се обаче, че има. След половин часова борба още нямах идея как да сглобя това чудо на техниката. Ина беше нарязала салатата, подредила приборите и сложила бутилката с бяло вино в реката да се изстудява. Пълна отличничка. Това взе леко да ме притеснява, тъй като усещах как след малко в това хубаво лятно време ще се развихри незнайно от къде едно торнадо, а те както знаем всички са с нежни имена.
- Какво става скъпи? – чух нежното гласче на гаджето, в което добре тренираното ми ухо дочу леки, едва забележими метални нотки – Още ли не си готов?
- Въпрос на няколко минути. – отговорих бодро, като човек запътил се към гилотината, но надявайки се, че в последния момент ще му се размине. – Защо не се поразходиш покрай реката, докато аз тук сглобя това чудо. – предложих с идея да отдалеча опасността от себе си.
- Добре. – съгласи се неочаквано Ина и заприпка към реката с пъргавината на млада сърна.
Аз отново се заех с барбекюто, с упоритостта на млад изследовател. Борбата, както казват беше безмилостно жестока, но някъде към 15 минута стана безпощадно ясно, че губя битката. С изумление установих, че съм забравил половината от частите в нас, поради което дори и да бях спечелил съревнованието “Млад конструктор”, нямаше как да сглобя това чудо. Това откритие така ме зашемети, че без малко да се строполя на земята. Положението явно беше безнадеждно. Сега разбирах как се е чувствал Наполеон след Ватерло. Да не говорим, че той си нямаше Ина, а само една блага Жозефина.
- Какво става? – чух зад гърба си гласа на Ина и подскочих като футболна топка след челен удар в града.
- Това, което става още не е описано в учебниците, но накратко пикника май се провали – изрецитирах бързо аз и нищо не си разбрах. Явно успях да я объркам все пак, защото забелязах, че ме гледа недоумяващо, с поглед на учител, който току що е чул невероятна глупост от отличника на класа.
- Какво, какво? – премига Ина срещу мен.- Как така се проваля?
В този момент дори за миг ме дожаля за нея. Приличаше на дете, на което са му казали, че циркът, на който е трябвало да го водят си е заминал от града. Но това трая само миг, защото в същият момент разбрах, че нещата придобиват груб селскостопански характер.
- Представяш ли си, скъпа – започнах със смирен тон – забравил съм някои части от барбекюто в апартамента.
Настъпи тишина, която не предвещаваше нищо добро. Имах чувството, че замлъкнаха дори и птичките. Погледнах я. Тя все още май непроумяваше какво точно се е случило. Приличаше на човек, който току що е научил лоша вест, но съзнанието му не искаше да я приеме. Единственото, което порони все още зашеметена беше:
- Как така си ги забравил?
Това беше въпрос, който според мен не изискваше отговор, за това виновно замълчах и я погледнах с поглед на малко кутре, което е направило беля без да иска.
- И сега какво? Не можем ли да го сглобиш без тези части?
Колкото и да ми се искаше отговора да беше друг отговорих твърдо:
- Не.
- Ама ти сериозно ли го казваш това?
- Напълно сериозно и отговорно.
Тя замълча след серията разстърсващи въпроси. Явно все още й трябваше време, за да възприеме жестоката действителност. За миг се зачудих дали не е изгубила дар слово. Чувал съм, че в моменти на стрес някои хора губят говора си. Тъкмо бях взел сериозно да се притеснявам, когато тя изстреля със силата на автомат Калашников следващия си въпрос:
- И какво ще правим сега?
- Предлагам – започнах с ентусиазма на човек, който доскоро е бил пред дулото на оръжие, но е разбрал, че ще му се размине – да намерим най – близката селска кръчма и да хапнем там. Знаеш какъв неподправен чар имат такива заведения.
- Добре де! Как може да си такъв идиот? Едно нищо и никакво барбекю трябваше да сглобиш, а ти и това не можа да направиш.
Ударът определено дойде неочаквано. Тъкмо си мислех, че ми се е разминало и ураганът ме връхлетя. В такива моменти човек трябва да действа бързо, почти механично и без много да се замисля, за да ограничи пораженията. Прегърнах я нежно, целунах я с онази целувка, с която бащите целуват децата си и самокритично заявих:
- Миличко, нали ме знаеш, че съм си разсеян от малък. Какво да направя като съм такова малко шеметно идиотче? Важното е, че те обичам.
Стояхме така прегърнати и след няколко секунди усетих как слънцето се показва зад облака, птичките отново взеха да се обаждат, а тя каза с прелестния си гласец:
- Добре бе идиотче завършено, какво да те правя, като си ми такъв отнесен от вихъра. Ясно е, че ще минем без пикник днес, но другата седмица няма да ти се размине. Ще ме заведеш на всяка цена, а аз лично ще следя дали си натоварил всичко. Да отиваме сега на кръчма, че съм премряла от глад.
Въздъхнах безшумно. Явно бях отървал кожата. И преди да е размислила я натоварих в колата и потеглих с мръсна газ към заветната селска кръчма. Високо над мен слънцето закачливо като млада ученичка ми се усмихваше.
Хепиенд.