Боже, колко сме либерални...
Принадлежим на деня, тъй както
листото на есента е вярно.
Разкопчаваме снежинките - копчета
от триумфалния фрак на небето,
поканило земята на пързалка
и наследяваме врелите-некипели
с виното и моралните поуки.
Спомените ми ронят сълзи,
защото мама често плачеше нощем...
Една ледена сутрин отлетя
/вечерта ми чете за Дивите лебеди/.
Завеща ми либералните си възгледи,
мазе с миналогодишни туршии
и фолклорния речник на баща ми...
Пише ми , че печели добре, че е жива-
освободена е от любовта си,
от нежността си, от скръбта, от надеждата,
а южният вятър изтърколи в ада земята й.
Радвам се, че е независима
като онова листо, попрежълтяло и сбръчкано,
защото заради либералните му възгледи
стопаните отсякоха дървото.
Благословиите на баща ми направиха
даже птиците граждани на света.
Ала и те, преди да си тръгнат
изкълваха очите му и ги понесоха
за да може да види всичко,
което никой не може да види,
ако не се довери на птиците...
Върху тялото и лицето ми се отпечатаха
късогледата синева и слепотата,
и се смесиха с кръвта на сина ми.
Като кинжал е остро сърцето му,
затова откак се роди все тича-
полудяло псе подир опашката си-
и ги говори едни либерални,
приличащи на тридневен хляб,
на нащърбената порцеланова чашка,
пазеща топлината на мама,
пълна с буржуазните отживелици -
полушепот и нежни погледи,
докосване, розово и тъгуващо,
златно и остро като устни на пшеница.
Плаче чашката със сълзи на циганка,
проси и гадае светлото бъдеще.
А аз вървя и сънувам скъсаните нишки
между смъртта, живота и отвъдното.
Боговете все още държат юздите,
оръжията и книгите в ръцете си,
ала за какво са ни Боговете
за какво са ни родините, езиците,
след като маските ни правят еднакви,
в едни и същи музеи мухлясваме,
превръщаме се в едни и същи митове,
които децата ни ще почитат и мразят...
Без Бог световете ще са равни,
а душите ни –вечни изгнаници.
Боже колко сме либерални –
все още сърцата ни жалеят
свят, в който любовта си копае гроб,
а омразата още не се е родила.