Заспива градът.
Като вълк единак той ръмжи във съня си.
Свил се е тръпнещ от студ.
Бледи свещи трептят –
светлините гаснат една по една.
Блясва око любопитно отгоре,
но получило силен плесник,
то се скрива
и хлопва се здраво
вратата на черно небе…
Глухо е.
Хоризонта заплаква.
И разтворило тайно
на сърцето прозореца,
небето изсипва обида.
Отпуска чело
и измива душата си с бели сълзи.