автор: jitanosten

Бях в процес на търсене на дългокосо същество от другият пол, с възможно по-напращели млечни жлези, малка уста и подходящ за мен ръст, за да мога да го боря като се чифтосваме
Търсих дълго и усърдно цял ден, но не успях да избера подходяща самка.На вторият ден се отказах. Човек не бива да си търси белята дълго време. Като ме видя да се прибирам сингъл, мама се развика миролюбиво. В ръка не държеше никакъв атрибут за превъзпитание.
- Виж се бе, пергишино! Отхранен юноша на 50 години, с три развода, пет деца и нито един косъм на главата! Защо?
- Поради многото тестостерон, мам! Истинските мъже са плешиви.
- Защо не се вземеш в ръце питам, че да се успокоя и аз най-после? Спри се накрая с една, кажи, че ще е тая и си седни на задника в къщи. И аз имам нужда от малко спокойствие!
- О,к, мам! Обещавам!
- Обещаваш! Ти само да обещаваш знаеш. Но този път номерът ти няма да мине! Давам ти срок до утре вечер, да доведеш жива или умряла някаква прилична жена у дома! И много внимавай и си отваряй очите, защото последните ти 73 опита бяха пълен провал! Искам жена и деца в къщи! Разбра ли?
- Все пак да уточним? И умряла ли може, мам?
- Ах, ти негоднико! – огледа се мама за нещо подходящо от педагогическа гледна точка, но аз не чаках да го намери и се телепортирах към центъра на града. Вървях в късната есенна вечер, унило гледах самките, но видял само зло от досегашният си опит с тях, преглъщах трудно и се питах защо е толкова несправедлив животът. Така страдах, докато пред очите ми не засия жълточервен надпис „Интернет клуб ТАГАРАКА – тук е вашето спасение!” Като всеки възпитан и доверчив екземпляр, влязох вътре за да търся спасение. Щом обещаваха хората, би трябвало и да правят нещо по въпроса. В полутъмния интериор на клуба бяха разположени около двадесет компютъра, зад мониторите на които бясно играеха различни игри, щури хлапета. Имаше и малък барплот, зад който занесено се усмихваше русокоса красавица в разплодна възраст. Приближих плахо и свенливо запитах:
- Госпожице, случайно да ви трябва мъж?
Тя извъртя замъглените си очи, дръпна от цигарата която държеше и с нежен глас прошепна:
- Разкарай се, пръдльо!
Очарован от дрезгавият тембър на гласа и, който много ми напомни за Висоцки, продължих да си диря правата:
- Законите на рекламата гласят, че нещо което е обещано на клиента, трябва да се изпълни! Защо мислите влязох във вашата „Тагарака”? Обещавате спасение и аз идвам. Сега остава да ме спасите. Толкова ли е сложно, да си държите на думата?
- Да те спася? От тебе ли,бе?
- Неее! От мам! Тоест от майка ми.На нея и трябва да се женя пак.
- А на теб?
- Пази Боже! Писна ми да си повтарям грешките!
- Яяяя! Ми тва е много яко, бе пич! Изведнъж ми израстна в очите! И сега търсиш спасение, значи?
- Търся!
- От мен?
- От вас!
- Е, дай вече да си говорим на „ти”! Та ние сме почти колеги с теб! И аз съм се омъжвала шест пъти, но вече нямам кураж за седми. Всички ми казват да опитам пак, но като цял ден вися в тая дупка с хлапетата, как да си намеря някой луд като теб? Ега ти късмета тая вечер! И не се майтапиш, нали?
- Какъв майтап, госпожице?! Ако знаете как ми е припарило! Имам срок до утре вечер, да доведа жена в къщи! Иначе........!
- Дадено! Спасен си! Но при едно условие!
- Какво?
- Виждаш ли двете момичета и момченцето , при последните компютри в редицата?
- Да. И какво?
- Това са децата ми. Ще се навие ли твоята мам да ги гледа, ако двамата се оженим?
- Разбира се! Тя точно това иска. То и аз имам две законни и три незаконни деца, но те всички са при майките си. Мам умира от скука сама, защото няма кого да възпитава. Аз отдавна захитрях и вече не се оставям да ме дресира.А твоите хлапета ще и дойдат като мехлем на душата! Представи си, тя е пенсинирана учителка отпреди десет години и няма нито едно хлапе под ръка.
- Да, ясно! Ще удовлетворим желанието и, както и нашите всъщност. „Тагарака” е фирма, която държи на думата си. А ти наред ли си?
- В какъв смисъл?
- В „оня” смисъл! Я ела зад бара, да те тествам можеш ли ме спаси, както аз теб!
Приближих и се погрижих за спасението и. Спасявах я около четиридесет минути и през това време никое от хлапетата зад компютрите не ни обърна внимание. Като приключихме, очите на красавицата се бяха избистрили и тя тихо каза:
- Ех, да можехме и цялата държава да вкараме в „Тагарака”! От раз щяхме да я спасим и после да си живеем като американци!
- Да можехме, ама.....! – унило анализирах ситуацията – Като не можем, ще продължават да ни спасяват депутатите ........ и да си живеем по български!

Красимир Бачков