И остави назад всичко друго,
не ще се повтори твоя миг.
И недей очаква някакво чудо,
защото съдбата ще сгреши...
За мисли, не оставяй място,
не дълбай и търси надълбоко.
Тишината е все тъй прекрасна,
затова просто не пей високо.
Висока октава... И висок, пеещ глас.
Тишината на пръсти се изхлузва. Малшанс.
Всички гледат към тебе. И не си си у вас.
Но май не ти пука. В забавен декаданс
преминават усмивки на отминали дни,
много гадни въпроси, много хищни усти
шепнат - вижте го тоя. Няма никакъв срам.
С цяло гърло си пее, сякаш няма ни там.
И остави назад всичко отегчено,
сякаш времето ти е стария враг.
И докато те преварва окрилено,
ти ще си просто шумотевица пак.
Е, да - бих те накарал да мълчиш,
защото думите ти са доста жестоки.
Дори да си силен, или се вдъхновиш,
стой си кротко, и не пей високо.
Кротко и тихо...Не, това не съм аз.
Жестоките думи са скалпел. И знам -
точният разрез, връща живота у нас.
Това е спасение. Знаеш го сам.
Ще си пея високо. Ти недей се сърди.
Тишината отстъпва. Има нежни уши.
Съдбата се смее и ни дава нов шанс.
Високото пеене е усмивка. В аванс.
И аз не искам да ви провокирам,
просто търся от всичко правилен тон.
И гласа си, сега го регистрирам,
отделно от другите звуци в синхрон.
И грам слепи минути в тишината,
ще е нужна още частичка от нея пак.
Вътрешния глас обаче е душата,
не ми пей за нея толкова високо чак.
Душата понякога сърдита мълчи.
Не иска пеене, а нежни очи.
Слепите минути по стените сълзят.
Песен без думи. Странно чувство на глад.
Синхронът пропада. Нещо пак не върви.
Май не можеш да пееш. По-добре си върви.
Провокации тъпи. И неправилен тон.
Обръща гръб времето. Без слова за пардон.
... и прошепване, не е сега момента...
идвам от никъде и донасям своя звук.
Избягах от тишината и дори от времето,
и малко от моите звуци ще оставя тук...
// съвместно с Джентиана //