автор: krasnoludek

Последното ми утро бе дошло,
но аз дори не подозирах.
Събудих се в нашето легло,
между чаршафите ни щастие намирах.
Денят не беше с нищо по- особен,
на масата ни имаше кафе,
прозорецът ни бе полуотвтрен,
с бягащо навън перде...
И изведнъж онази болка ме прониза,
душата ми си тръгна... и умрях.
Ала след малко пак бях жива
и истината след това разбрах.
Във вечерта, когато аз съм спяла,
не си ми казал, но си ме прегърнал.
Разбрах, че аз не съм умряла,
да, жива бях. Но ти си беше тръгнал.