автор: ida

Както във всяко сериозно научно изследване, за да бъде разбран, разнищен и разрешен един проблем, трябва да се погледне много назад във времето.
С риск да се лиша от читатели, започвам от есента на 1968 година. Родителите ми – прогимназиални учители – бяха назначени на работа в село Опан и цялото семейство се премести да живее там. Аз започвах първи клас и на 15 септември мама, татко и аз тръгнахме на училище.
След първия учебен ден мама ме попита харесва ли ми в първи клас, а аз вдъхновено й отговорих:
- Остави ги тези първолаци, слушай трети клас какво учиха:
“Не чухте ли, звънят звънчета, отрано са запели,
вървят момичета, момчета със блузки снежнобели!
Вървят децата, песни пеят, щастливи и засмени,
вървят, а връзките се веят – и сини, и червени!
И път тополите им дават – Здравейте, ученици!
И весело ги поздравяват разбудените птици...
На добър час, на добър час в учебната година
и нека се гордее с вас любимата Родина!”
Бях в слята паралелка – на единия ред бяхме ние, първокласниците, а на другия ред – трети клас. Учителката ни даваше да пишем едни досадни ченгелчета и бастунчета, а на трети клас обясняваше толкова интересни неща...
До края на календарната година бях обогатила познанията си за света, но краснописът ми беше трагичен. Пишех, триех, задрасквах...Бастунчетата не ме слушаха, ченгелчетата подскачаха по реда, изгърбени и наклонени, търсещи мястото си, а аз умирах от притеснение, защото не трябваше да излагам мама и татко – нали всички учехме в едно училище...
В началото на януари 1969 година се разболях от бронхопневмония и след един месец инжекции родителите ми ме прехвърлиха на училище в града. Новата учителка ме прие като предизикателство и положи много усилия да ме научи да пиша красиво, но проблемът си остана.
Единствената област, където на краснописа не се обръщаше много внимание, остана математиката. Там бях себе си. Децата ме питаха и аз решавах, обяснявах, помагах...Чувствах се търсена и полезна. Нямаше значение дали е красиво написано, важното беше да е вярно...
Ето, затова обичам математиката: Защото винаги разбирам дали отговорът е верен...