автор: Nushi

Най-после я видях! В първия момент нещо ме сряза в гърдите, но после изведнъж всичко умря!
Видях очите й! - Празни и някак притворени! Не я видях през очите на наранената жена - бях съвсем обвективна! В тези няколко мига, в които хванах меката й ръка и произнесох името си, аз бях толкова реална и истинска!
Сякаш времето беше замряло и ме беше оставило сама - там някъде - без часовник и без компас!
Видях единствено очите й! Усетих ръката й, но то не беше точно усет, по-скоро - реакция! Сякаш инстинктивно се ръкувах и казах: „Казвам се Татяна"! И я пуснах - толкова естествено и незабележимо!
Ти дори не ме погледна! Погледна всички на малката маса, удостои ги с усмивката си и каза припряно: „Запознайте се!"
Е, запознахме се!
Все още в сърцето ми нещо трепти - свива се, сгърчва се... и после пак започва да диша! Чудя се, какво ли е това?! Не е любовта! Нея вече я няма! В мига, в който стиснах ръката й, видях, как любовта ми помаха с ръка, усмихна се иронично и изчезна!
Тогава, какво така нежно и тихо все още живее в сърцето ми?! Споменът?!
Спомням си, когато ти ме гледаше със замъглени очи! Тези мигове са като сън! И те виждам сега - глупаво притеснен и преструващ се!
И аз зная, че ме обичаш, и знам, че тя простее пред мене, но това не ме прави щастлива!
Това ме убива!