- Како, дай двайсе стотинки! - каза малкият намръщен просяк. - Айде, ма! Дай да си купя нещо!
- Махай се оттука!- последва светкавичен отговор от двете млади жени, които използваха последните топли лъчи на есенното слънце и бяха седнали с бебетата в количките в кафенето на площада.
С каменно изражение малкото момче бавно се отдръпна от масата и тръгна към другата.
Имаше, нямаше 8 години, но тежкият живот на скитник и бездушието на улицата не само преждевременно го беше състарило, но и озлобило.
Той търпеливо и с равен тон се обръщаше към всички, не пропускаше маса. Изпросваше по малко, а на ъгъла дебнеше баща му и прибираше грубо всичко от малките джобчета.
- Гладен съм, бе тате! – озъбваше се малкият.
- Какво като си гладен? – отвръщаше вече доста посръбналият му баща и с ритник го запращаше отново на улицата.
- Дай двайсе стотинки! – изсополен, с вадички от сълзи по мръсното лице продължи да проси малкият.
- Махай се! – е най-вече отговорът на подадената детска ръка.
- Дай двайсе стотинки, ма!- злобно подхвана на следващата маса.- Много съм гладен.
- Брей, колко си злобен!- му отвърна една прекрасна млада жена и се обърна към приятелката си - Забеляза ли лицето му? Потенциален убиец.
Детето ги чу, но отдавна беше свикнало с безпричинната омраза на тълпата. Но не можеше да свикне с глада. Боже, колко беше гладен!
- Како, дай двайсе стотинки!
- Няма да ти дам стотинки, а сега ще дойдеш с мен, за да ти купя закуска! – каза една млада жена и момчето тръгна след нея.
Лицето му се промени и благодари на Бог, че и днес го нахрани.
Публикувано от alfa_c на 17.11.2008 @ 15:04:15