автор: rozix

Облаците се разсеяха и слънцето изгря след цяла седмица неспирен дъжд.
Една по една катеричките започнаха да се подават от хралупите и да правят обичайните си светкавични набези за дребна плячка. Невидимите допреди миг птици оживиха клоните на дърветата и зачуруликаха в нестроен хор. Само Буда продължаваше да седи неподвижно под вековната смокиня и да медитира . . .
Дрипавата, мокра дреха беше полепнала по кльощавото му тяло, рядката му брада стигаше почти до коленете. Скоро рояк мушици закръжи около светеца, сякаш опитвайки се да привлече вниманието му. Огромен космат паяк пропълзя в скута му и заплете рехавата си паяжина.
Буда не помръдваше – дори дърветата и камъните изглеждаха по-живи от него. Цялата природа използваше този кратък триумф на светлината, за да си поеме дъх и да свърши нещо полезно, докато дъждът не се е завърнал отново. Някъде отдалеч се чу разярен слонски вой и катеричките се стерлнаха уплашено към хралупите си. Два млади макака застинаха с наполовина изядени банани и се заослушваха тревожно. Може би наблизо се прокрадваше лъв или тигър и слоновете предупреждаваха джунглата за надвисналата опасност.
Буда не помръдваше. Дъждът се завърна като изневиделица и животните побързаха да се приберат в скривалищата си.
Така измина много време . . .
Косматият паяк продължаваше да живее в скута на светеца и да примамва жертвите си в изкусно оплетената мрежа. Катеричките отдавна бяха взели медитиращия за екзотично дърво-джудже и нерядко го използваха като тръмплин за пируетите си.
Един ден кой знае откъде долетя голям пъстър папагал. Той кацна на старата смокиня и се загледа в Буда, който все така продължаваше да медитира. Папагалът беше на 113г. и бе видял какво ли не през живота си, но светецът успя да събуди любопитството му.
-Ей, ти, откога седиш под това дърво? – попита той.
Буда за първи път от цяла вечност примигна с очи и се обърна към старата птица, но не можа да пророни и дума.
Папагалът въздъхна отегчено и потъна презрително в перушината си.
-Не мога да ги разбера хората, толкова неща има за вършене на тоя свят, а този, гледай го – седнал под дървото и медитира. Като че ли не можем всички да седнем като него и да . . . хм медитираме.
След тази язвителна забележка папагалът отлетя и повече не се върна.
Буда се загледа след отлитащата птица и промълви едва чуто:
-Познах ви, Учителю.
После се изправи бавно, отлепи внимателно мрежата на паяка от скута си и се завърна при хората. Старият папагал беше прав – имаше много работа за вършене.