автор: apostolicia

Нощта спусна бавно косите си
и над мен се разстла самота.

Взех поредната доза от “Себе си”,
дълго слушах дъжда
как почуква по плочката
под капчука на мойта стреха.
Дълго тръпнах, припомнях си
как в косата ми пръсти си вплел,
как в ухото ми дъхъш желание,
как ме носиш през прага
и единствен свидетел са свещите.

На разюздана нощ във леглото ми
аз едва ли бих пак те поканила!
Ти кървиш, пак разпнат на Голгота,
но е два пъти по-силна болката
от камшика по мойта душа.
От страха да не кротна щастлива
край огнището с плетка в ръка
и на скута с престилка на шипки
вместо с книга на някой чукар.

Аз живея във кула край Терек.
Наречи ме Тамара, наречи ме и зла -
все едно! По-добре самодива,
без любов и без клетви ”Вовек!”
Аз разбирам, че мигът си е струвал
по копнежа на другия ден.
За мен минало време е свършено –
Недовършени спомени няма,
както и недовършен роман...