(провокирано от една проповед)
Сърна съм. Аз съм сетиво –
тъга на цялата вселена.
Злощастното ми същество
бере душа – от вас ранено.
Похлупихте света ми в мрак –
не се процежда светлината
на струи в горския шумак,
калинки не пълзят в тревата...
Нахлухте с... взлом – ботуши тежки
изровиха със гняв пръстта.
Простреляхте небето в упор,
а в мен - откатът откънтя...
Не знам дали ще оцелея...
Денят е примка - тънка връв
във страх оплела ме – живея -
свободна уж съм, а съм стръв...
Власт... нямам да ви ставам съд.
Безсилна съм да давам прошка,
но някъде над мен, отвъд,
Небето ще даде отсрочка
на злото... да се прероди -
дано - във Мир и във Утеха -
очите да роят звезди,
а урвите да са пътека,
която води към сърцето...
...
Но в Съдния възвишен час,
Човеци, ще платите взетото
от беззащитните... от нас...
...
Човекът с Разум
без Любов,
до днес живее –
неразбрал,
че за Добро,
по свой образ
ти, Боже,
си създал
от кал...