автор: valka

На едно живо папагалче.
И на Ружка.

Кротките ти очи ме гледат с неразбиране.
Чудех се защо цяла сутрин мълчите...
И аз не знам какво става след умиране.
Помня само на живите тишините.
Помня очите - стреснати, като твоите,
и сухи - болката по - късно изтича.
Как се сгъстява въздухът
и отеснява светът,
като клетка...
Сигурно само мащабите са различни.
И защото с тишината си плачат папагалите,
когато единият си отиде,
от очите на дъщеря ми
се търкалят безмълвно и твоите сълзи.
Толкова е лепкаво тихото.
Като на панахида.