В моето иначе толкова голямо, многолюдно и невероятно приветливо училище, което ще нарека "Кемиствил", тази година няма лафка. Това значи, че през голямото междучасие, когато сме гладни трябва да тичаме до близкия супермаркет.
А когато носиш храна в раницата си трябва да внимаваш никой да не я види, или рискуваш да те нападне глутница изгладнели чакали. И така - всеки ден след като училищният звънец отбележи започването на прословутото голямо междучасие се случва едно и също нещо. Тропота на около 300 чифта крака, разтриса сградата. По главните стълби се стича най-големия поток от гладни ученици, почти достоен да бъде записан като рекорден. Младежите изхвърчат през входа като стадо газели гонени от лъв. Най-бързите ще оцелеят. Останалите ще си изближат устните от глад.
Но докато потокът се лее по външните стълби, се случва нещо - не неочаквано (ако питате мен). На една от младите газели й се е заклещило токчето на чисто новите ботушки "Кучи" в решетката пред училище. Тя, едва ли не колабира. Пада притеснена на земята, единият й крак потрепва безпомощно, опитвайки се да се освободи от решетката. Не си помага с ръце, не защото са пъхнати в джобчетата на късото й якенце, ами просто се пази да не нарани скъпия маникюр. Най-добрата й приятелка изостава от стадото, за да и помогне, но тя я поглежда изпод натежалите си от грим мигли и проплаква: "Линче! Остави ме, аз ще се справя! Ти бягай бързо, да не свърши храната! И моля те купи ми...(и изрежда меню дълго три дни)".
И все пак Линчето успява да набави храна за себе си и за най-добрата си приятелка, в безмилостната битка за оцеляване, и то без да закъснее за час. А пък "Кучи", отиват на обущар заради решетката.
Така минава общо взето тази 20 минутна част от учебния ден.