автор: Moby

- Да!!!
Искам да изчезвам от време на време от тази "реалност", която в същността си е нереалност...празноприказване и празноусмихваме, защото са задължителни в страната Празноглавия.

Много сигурно се отделяме от истинския човек...
Виждам приказващи на различни езици, двукраки същества, наричащи себе си човеци... но не ги възприемам като такива;
усещам силния им инстинкт при вземането на решения, но не чувам разума им; виждам искрата в погледа им когато са в МОЛ-а или когато правят пари-и-и-и!!!!,
но не виждам дори очите им да се отварят, когато срещнат любов и красота.
Те отдавна са оперирани от това.
Те нямат тези сетива...какво по жалко от това...
Съжалявам за тези изгубени за Вселената човешки души и съм им простил и ги обичам...
Простил съм им защото те наистина не знаят какво правят, а ги обичам защото все пак са творение на нещо, което ги е създало с любов.

Защо ли не се запиша в Семинарията и да се науча да пея рап;
защо ли не съм художник, за да си рисувам полудрогиран и весел;
защо ли не съм станал скараджия или готвач в някой ресторант;
защо ли, защо ли???


- Колкото повече добрини правим, толкова по - добър става светът около нас, усещал ли си го?
Доброто винаги се връща, макар и по – неосезаемо, отколкото злината.
Защото законите на природата може да закъсняват, но винаги отвръщат подобаващо...
И отплатата за мизерията, която си причинил някому се стоварва върху ти силно и болезнено, когато най – малко си очаквал подобно отмъщение. Докато резултатът от извършеното добро, обикновено не оставя почти никакво ехо...
Човек се доближава най - силно до истинската си същност, тогава когато успява да върши добро, без да очаква нищо насреща.
Зная, че не мога да променя света и че голяма част от човечеството е безвъзвратно осквернена.
Но това не ми пречи да се опитвам да създавам, дори, мимолетно усещане за радост на малкото добри души около себе си.
Когато не откриваш събеседници, забравяш как точно се провежда истински разговор, и започваш да водиш монолози с листа хартия.
Благодаря ти, че не се изплаши от моята душа и зае мястото зад листа..... защото обикновено хората се стараят да не се подават на „слабостта” да общуват с индивиди, които дълбаят в себе си и не знаят къде се намират – объркани индивиди, с неясен път и неопределена цел, каквото бих представлявала аз за всеки целеустремен, амбициозен, материален тип, зареял взор към висините на собственото си величие.
Прав си, че трябва да прощаваме и да обичаме. Защото точно тази способност отличава хората от животните – способността, въпреки гнева и неодобрението си, да не разсъскаш противника, а да му простиш... Защото осъзнаваш, че имаш пред себе си едно слабо, беззащитно същество, което никога няма да усети какво е щастие, какво е слънце, какво е болка дори... и това е достойно единствено за съчувствие, всякакви други емоции биха били неуместни.


- Най-страшното е, че сивотата и омразата са достигнали такова съвършенство в преобразяването си, че вече те завладяват и изпълват преобразени в "благородство" и "ентусиазъм", а всъщност в тях са скрити "сивота" и "омраза".
Това е като мъчениците и революционерите, в едните дреме латентен мазохист, готов да понесе всичко, в другите е скрит тотален садист, готов да убива, мачка и мрази.....
ДА, ама нали е революция..... всеки номер минава!
И днес всичко е продажби /революция/ - садистите се изживяват като велики водачи и преуспели мениджъри /нали виждаш този абсурден тип поведение до какво докара световната икономика/....мазохистите следват безропотно водачите си и чакат техните избухвания, за да си доставят тяхното си мазохистично удоволствие /в спокойни времена те няма как да си доставят мазо-насладите/


- Знаеш ли колко ужасно ми писва всичко това, заедно с изкуствените усмивки.
Да, но това се явява единствената защита, чрез която успяваш да прикриеш същността си...
Като малка бях абсолютно убедена, че най – важното за човек е да бъде истинският той.
Ненавиждах балансираните, строги, безформени индивиди.
Заклех се пред себе си и пред Господ, със сълзи на очи, че никога няма да бъда като тях, че никога няма да се превърна в такова мекотело - без собствено излъчване, без аура, в същество, което дори слънцето отминава...
Така си мислех тогава...
С течение на годините, започнах да установявам колко ползи биха могли да ти донесат фалшивото поведение и изкуствените усмивки.
От какво голямо значение е да заблуждаваш околните, че кипиш от крепко здраве и несломима енергия..
а отвътре душата ти да се къса...
Започнах да разбирам, че това да си различен е дарба, умение, което трябва да запазиш единствено за себе си...
Защото светът не обича различните, знаеш го...

А може би...
ако бяхме избрали друг път,
може би ако не бяхме потънали до гуша в тази среда,
ако бяхме заложили не на разума, а на сърцата си,
ако бяхме повярвали, че дори да е зверски трудно, трябва да тръгнем не по този утъпканият път,
а по онзи, където клони дерат лицето ти, мръсна кал залепва по нозете ти и тъмнината е единственият ти приятел.
Вече зная защо трябваше да избера този път...
защото в един момент тъмнината, калта и мизерията свършват и стигаш до онази поляна – Поляната, нали се сещаш, вчера говорихме за нея...
сигурна съм, че понякога я виждаш в сънищата или в мечтите си.
Може и да е под друга форма;
може да е най – синьото море с най – белия пясък,
може да е най – величествената планина, където компания ти правят гордите орли и соколи, може да е всичко, всичко което си нямал смелост да потърсиш, а сърцето ти те е молело за милост...
молело се е да не го хвърляш на гаргите, както повече от нас постъпват с най – съкровените си мечти, поради липса на смелост ...
Когато откриеш Своята поляна, започваш да усещаш ударите на сърцето си...за пръв път това ти прави впечатление,
за пръв път в този живот достигаш до дълбините на гениалното божествено творение, каквото всъщност е всеки един човек...
Надарен с толкова много сила и смелост, които обикновено, заедно с ударите на сърцето си, принася в жертва на дявола,
принася ги, за да получи материалните му блага и да вегетира успешно...

А на Твоята поляна, на мястото, което е само твое,
мястото заради което цялото ти същество е наранено,
но не от онази тъпа измислена болка, а от болката на борбата в теб, където победителят си ти...
Тя е друга.
Тази болка те кара да дишаш, тя е тази, която може да те приземи, когато прекалено се отдалечиш от себе си...
Единствено, когато опознаеш това страдание, успяваш да почувстваш обратната му страна – щастието, което сам си извоювал...
Твоето щастие, това което може би е смехотворно дребно за някои последователи на сатаната, това заради което „разумните” форми на живот биха ти се подиграли... всички тези, които не са си мръднали пръста, за да изградят нещо свое на тази земя, всички тези, които никога няма да имат кървави следи от клони по лицето си и дълбоки белези по нозете си...