автор: joy_angels

И това се оказа вид работа: да се пържи доброволно върху пластмасовия шезлонг, да бърше час по час потното си чело и да се чуди каква сила го бе докарала тук.
Уж почиваше. Отпускаше от стреса.
Вместо на море като всички нормални се бе заврял в хижа под планински връх. Вместо дългобедри смугли красавици наоколо кръжаха обли лелки със сополиви внучета. Вместо със среднощни запои в крайбрежни дискотеки денят му завършваше сред компанията на единствения бар на километри оттук “Белоглавият орел”.
Но това беше почивката, от която се нуждаеха изопнатите му нерви. Кръстопътят, на който се намираше, изискваше всяка възможна посока да бъде спокойно огледана. Защото решението му щеше да е съдбоносно. Толкова съдбоносно, че имаше моменти, в които Асен се стряскаше. Правото на избор можеше да тежи толкова, колкото и безправието на роба. А докато преценяваше всички “за” и “против”, Асен ставаше все по-голям роб на страховете си.
Всъщност, мястото бе прекрасно. Малката хижа, която го бе приютила, имаше всичко, за да се чувства човек удобно. Пред хижата се ширеше поляна, която представляваше края на огромна (в очите на Асен) ски-писта. Покрита със сняг, тя вероятно изглеждаше страховита, но сега оголените просеки между ниската растителност бяха отлично място за “разходка”. Изкачването до върха или “разходката” си беше чиста инквизиция, но наедрялото тяло на Асен имаше нужда от подобно мъчение. Пък и деликатно му бяха подсказали, че десетината килограма в повече няма да бъдат оценени положително от новата му американска публика. Здрав дух в здраво тяло… Американска мечта!
Другото бе спокойствие. Излъчваха го непомръдващите върхари на боровете, които сякаш пазеха планината от делничните проблеми и казваха: “Дотук! Вход за външни неприятности забранен!” За такова спокойствие Асен бе мечтал в нюз-рума на телевизията, когато положението там станеше “свръхзвуково”. Сънуваше наяве денем, защото нощем нямаше време за подобна лирика: изнурен след последната емисия новини или поредния светски купон, заспиваше като пребит.
И сънуваше кошмари.
Най-често сънуваше, че го преследват вълци. Или кучета. Или друг някакъв звяр с остри зъби и огнен поглед. Но напоследък, откак разбра за предложението на американската компания, кошмарите му зациклиха. Сънуваше все едно и също: влиза в кадър за първата си емисия новини, усмихва се на милионите доброжелателни американци, скрити зад окото на камерата, и не може да отвори уста. Понякога беше дебел, понякога слаб, но винаги усмихнат. Обливаше се в пот, напрягаше жили да издаде звук, но нищо не се получаваше. После в студиото влизаше някой и му подаваше звънче. Пиринчено. Асен ясно чуваше звука му и… се събуждаше.
Този сън го преследваше и в планината. След една мъчителна нощ, когато звънчето му подаде не някой друг, а самият американски президент, Асен се измъкна от леглото, изгледа пренебрежително “здравословно” виещите се пътечки и скочи направо на лифта. Качи се на върха без задъхване, само за шест минути. Малко след това, на 2000 метра над морето пушеше най-сладката цигара в компанията на чаша димящо кафе. Пушеше без притеснения за килограмите, за здравето, за светлото бъдеще и американската мечта. Трябваше да изгони вкуса на кошмара от съзнанието си. Все пак, още не бе приел да замине. Какво ли щеше да сънува, ако наистина заминеше?
Асен все повече си даваше сметка колко съсипани бяха нервите му. А изборът - какъвто и да бе - предполагаше още по-голямо натоварване и по-разбити нерви. Дали щеше да замине в една от най-големите компании на Америка или щеше да приеме контра-предложението за още по-висок пост в телевизията, нямаше значение. Стресът все щеше да е по петите му и да го ръфа като хищно зверче.
Затова тази почивка му беше толкова нужна.
Мухите обаче го измъчваха. Не беше предполагал, че на такава надморска височина ще има толкова хвърчащи, жужащи, пълзящи и хапещи досадници. Нали беше идвал в планината само през зимата. Тогава живата природа се изчерпваше видимо само с два вида обитатели - скиори и останали. А сега, през август, всичко гъмжеше. Дори нощем звуците не утихваха. В полусън Асен често чуваше плача на някакво нощно пиле. В началото мислеше, че е сокол, но Драгне тутакси бе прокудил съмнението му: “Абсурдация, братко, сокол по това време!…”
Правотата на думите му току-що се бе потвърдила. Един сокол, който на равни интервали имитираше неизвестното нощно пиле, дълго бе кръжал над пистата. После внезапно бе паднал надолу и преди Асен да разбере какво става, се бе върнал в небето с нещо живо в човката. Тогава Асен разбра съществената разлика между двата звука: нощното пиле плачеше в мрака за нещо свое, докато соколът оплакваше поредната си жертва…
Борбата с мухите определено бе неравна. Асен размахваше ръце и крака, но те долитаха на рояци: огромни, черни, хищни… Добре, че в чашата с джин не бе попаднала още нито една. Макар че други жужащи се опитваха да го направят. Бяха малки странни копия на оси. Още първия ден, когато едно от тези чудеса бръмна над голото му тяло, Асен подксочи с вик:
- Оса!
Съседът му по шезлонг, който се припичаше на поляната заедно с другите обитатели на хижата, прихна от удоволствие. С гърленото си боботене той предизвика вниманието на всички в подножието на пистата. Ядосан от реакцията на бабанкото Асен си помисли: “Кретен!” А гласно подхвана:
- Не виждам кое е смешното! Ако съм алергичен и ме ужили, пак ли ще се смеете?
- Ще прощаваш, приятел, ама много хубаво го изигра това с осата! - мъжът още не можеше да спре конвулсиите на футболната топка, която му служеше за корем - Ти да не си нещо артист? Май съм те виждал някъде…
Засегнат още повече от свойското поведение на мъжа и най-вече - от нестихващия интерес на околните, Асен натърти:
- Нямам честта да сме се срещали!
И обяснително добави:
- При определени обстоятелства човек и от една оса може да умре! Явно, това не ви е известно…
- Ама това не е оса бе, човек! - бабанкото беше готов да прихне отново. - Природата го е маскирала да плаши добитъка и такива като тебе. Иначе си е безвредно отсякъде! Дечурлигата ги ловят край клозета на село, че там ги има най-много. Момичетата плашат с тях. Ама ти да се плашиш - коскоджамити човек!
Така Асен получи първия си урок по природознание от Драгне от Ямболско. Това беше съседът му по поляна, а оказа се - и по стая, заедно с жена си и внучето. Още същата вечер пиха заедно ледена мастика с ледена диня за мезе и към края на бутилката вече бяха приятели до гроб. Оттогава вече седмица се припичаха денем заедно. Не толкова заради слънцето, колкото заради последствията от изнурителното потене. За разхлаждане Асен пиеше джин с много лед, а Драгне изсипваше във футболната топка невероятно количество мастикови кристалчета.
Тъкмо си говореха за сина на Драгне. Бил в Америка, там, закъдето се беше запътил и Асен. Спечелил зелена карта преди шест години. Започнал работа като момче за всичко в един автосервиз. Но нали бил сръчен като татко си (тук Драгне не криеше гордото си изражение), преди година собственикът го направил свой съдружник.
И снахата била там, но не работела. Гледала малкия. Същия, който жената на Драгне подрусваше в скута си на одеялото до тях.
- Много им е хубава къщата! - каза тя ни в клин, ни в ръкав и почти в такт с друсането продължи - Сним-ки-пра-ти-ха, че-да-им-се-по-рад-ва-ме…
- Къщата! Махни къщата - прекъсна я по навик Драгне - Ти да видиш какви чудеса пише за сервиза! Загубиш болтче - плащаш! Бутнеш тубата с масло - удържат ти от заплатата. Че това тук да е, като нищо от глад умираш…
- Зер, умрял си! - не издържа жената - Тая градина на село за какво я гледаме?! Ама пишат, че в Америка и през декември имало ягоди. А иначе, като им гледам снимките - мушкатото им също като нашето…
- Глупости! - ядоса се Драгне. - Не виждаш ли, че е по-голямо?! Всичко им е по-голямо на американците! Като идеш, братко, ще видиш. А иначе, хората - пише - същите. И не можеш ги разбра - кой министър, кой като нас. Все еднакви били - с панталони и тениски…
- Тя и снахата така, все раздърпана по снимките…
- Та веднъж, ти казвам, един в сервиза напсувал моя. Сина, де. Важен клиент бил, ама псувал. Друг един, размъкнат такъв, с една таратайка, казал на сина: “Аз съм адвокат, дай да го съдим. Няма той, казва, право да те псува.” И го осъдили. Ама, щото късмет: тоя, другия, се оказал професор по право, нищо, че на човек не приличал.
- И така ли забогатя синът ти? - попита Асен без да отваря очи, за да не му блести слънцето.
- Така, ами! Иначе снахата миеше чинии в един ресторант…- отново подхвана Драгне.
- То ако ги е миела с моите… - обади се като ехо жена му, но не успя да се включи.
- … а сега са добре. И кола купиха. И за детето за частно училище събирали…
А детето кротко седеше в скута на баба си. И какво ли можеше да прави, като от десет думи девет му бяха на английски и другите деца го отбягваха. “На дядо американеца!” - казваше Драгне, но трудно успяваше да скрие една дрезгава нотка в гласа си.
И жена му, и тя преживяваше по своему. Детето упорито отказваше да я нарече “баба” и все викаше: “Гранма! Гранма!” А другите жени и в селото, и край хижата се смееха, че внукът и говорел на “ма”.
“Неуки хора, затова ги закачат…” - помисли си в просъница Асен. Джинът и жегата си казваха своето. Да не бяха мухите, отдавна да бе заспал. Но сега душата му спеше, а тялото стоеше будно, за да движи ръцете. Така раздвоеното му съзнание започва да бълва несвързани мисли:
“Какво е детето, родено в Америка от родители чужденци?”
“Това оса ли е или мимикрия?”
“Дали не съм бил американец в предишния си живот?”
“Кои са по-честни: откровено хапещите мухи или онези, които само се преструват, че хапят?”
От унеса на безсмислените въпроси го извади песента на чановете. Асен се беше влюбил в гласовете им. Имаше нещо магическо в тях, нещо неуловимо, което олицетворяваше планината, природата, хората… Самият живот.
Ето и сега - издълбоко, издълбоко се обадиха големите чанове. След тях по пистата към върха се понесе гласът на средните. Когато песента им се извиси до задъхване и а-ха да се прекърши от изнемога, се обадиха най-малките. Звънките им гласове изкачиха върха, близнаха небето над него и превалиха оттатък.
“Боже, каква красота!” - помисли си Асен и отвори очи, сякаш да се увери, че най-малките чанове бяха стигнали върха.
Маранята вече не беше така тежка, но въздухът още трептеше. Миришеше на риган и напечени шишарки. На съседния шезлонг Драгне тихо похъркваше, а в ръката му лежеше празна чаша. Повечето хора наоколо спяха.
Като се оглеждаше, Асен изведнъж разбра причината за внезапното изригване на чановете. Жената на Драгне избираше звънче за малкия от сергията на стария циганин, който продаваше чанове до самия вход на лифта. Както всеки път, когато любопитен турист спреше пред чергата със стоката, така и сега циганинът беше раздрънкал всички хлопки.
“Да си избереш по гласа, не по парата!” - беше казал той веднъж на Асен.
И планината се огласяше от нещо отдавна забравено.
Момченцето бе взело своя чан, баба му бе платила, но кой знае защо - от скука или от нещо друго - старият циганин пак раздрънка чановете. Асен отново се заслуша в песента им, но този път долови някаква дисхармония.
Големите чанове пак тръгнаха от дълбокото, средните се закатериха нагоре, малките се понесоха над боровете и кацнаха на върха. Но един постоянен дразнещ звук се преплиташе с песента и я спъваше.
Нещо се бе променило.
Асен се понадигна на лакти и се заслуша още по-внимателно. Дразнещият звук приближаваше и не беше трудно да се разбере откъде идва. Беше чанът в ръцете на малкия американец, звънкият дар, който щеше да попадне в красивата американска къща като спомен от лятото с баба и дядо. Едно лято на хиляди километри и бог знае колко години разстояние…
Колкото по-далеч от чергата отиваше чанът, толкова по-дразнещ ставаше гласът му. И по-самотен.
Нямаше ги големите чанове да го повдигнат от дъното, средните чанове да му пригласят, а малките - да го издърпат до слънцето. Беше сам и глъхнеше кухо. От магията беше останала само тъничка тел, която се удряше в грубо огънатия пиринч.
После песента на чановете спря внезапно и планината сякаш опустя. А малката хлопка в ръцете на детето продължи излишното си дрънчене към хижата.
И към Америка.
Ръцете на Асен бяха изтръпнали от неудобната поза, но той не помръдваше. Дни наред в съзнанието му бе набъбвал един много прост, но много важен отговор, ала трябваше да дойде точно този миг, за да го проумее. И за да изпита и с последната клетка на тялото си внезапно обгърналото го щастие.
Сякаш разбрали какво се бе случило в душата на мъжа, боровете още по-силно изпънаха стволове и заприличаха на удивителни.
Вечните удивителни, без които всяко възторжено решение е безсмислено!