автор: Carrie

Седеше на креслото. С крака, качени върху масата. Заровила пръсти в косата си. В притъмнената стая... А умът и се замъгляваше все повече. Бялото петно на съзнанието и ставаше все по-голямо и по-голямо. На белия фон все по-ясно изпъкваха думите ... "Навик, от който е трудно да се откажеш... Едно вдишване и издишване никога не стига! Иска ти се да го повториш!..."
Отдалечаваше се все повече от Действителността, потъваше все по-навътре в бялата светлина на Нищото...

...

- Цигарата догаря! Не си платила само, за да я гледаш и да вдъхваш аромата и, нали?! - упрекна я Чарли съвсем неочаквано.
... И тя полека, като на филмова лента, прелетя пътя от Нищото до Реалността...
- О, да, естествено! Извини ме, отнесох се за момент.
После също така полека доближи ръката към пепелника, където ръчно-свитата цигара димеше насред купчинка пепел. Пепел, която се бе появила сякаш от небитието. Без никой да тръска цигарата, без никой да опитва да угаси искрите... Кери стисна между пръстите си хартията, покриваща запалената марихуана. После с удивителна бързина я приближи към устните си и всмука дима. Подържа я за момент, след това полека я подаде на Чарли. За миг погледите им се срещнаха... Цигарата отново зае мястото си, опряна на стената на пепелника.

...

- Знаеш ли... като че не трябваше да ме подсещаш, че пушим...
- Хаха, защо? Нима вече усещаш ефекта?
- Не, имам предвид... Това мълчание, знаеш че не беше лишено от смисъл. Знаеш, че трябва да се вгълбим в мислите си за цитата! Нали и двамата с теб намираме очарование в марихуаната точно заради това... заради начина, по който въздейства на умовете и мислите ни...
- Цитатът? Откъде знаеш?
- Не търси мистерия и в това! Просто се сетих за теорията ти. За паралела между горящата цигара и изтичащия живот! Сигурна съм, че мислеше за същото! - Кери замълча. От толкова време искаше да проведат този диалог отново. А в момента обстановката открито предразполагаше за това. - Спомняш ли си, когато веднъж ме помоли да ти услужа с цигара. Подадох ти я с думите "Заповядай!", ала ти не отговори с "Мерси!"
Чарли се опита да си припомни.
- Да. Беше неочаквано и за мен... Попитах те дали си свикнала да тръскаш изгорялата пепел или я оставяш сама да падне.
- Същото. И беше сигурен, че ще открия символиката... хаха, а аз реших, че опитваш да се пошегуваш по някакъв непонятен начин... или пък просто да продължиш разговора.
- Искаш да кажеш, че си разбрала истинския умисъл?! Макар и след дълготрайно размисляне? - учуди се Чарли.
- Естествено! След като и сега опитвам да насоча разговора натам.

...

Младият мъж се вгледа в черните очи на Кери. После заговори бавно, без да се запъне дори за момент.
- Да дефинираш живота с определението "наркотик!" не е никак трудно. А според всички нас е и особено логично. Точно както свитата марихуана... Дърпаш за първи път, голям е шанса да се отвратиш... ала само след няколко мига усещаш нуждата да впиеш устни в отровата отново т.е. да рискуваш да изпиташ удоволствие с още от това, което животът би могъл да ти осигури. И дърпаш... дърпаш докато не видиш, че е време да премахнеш изгорялото. Вървиш напред, докато не видиш колко е наложително да обърнеш гръб на изминалото. А тогава идва въпроса "Как?" ... Дали като отъркаш върха на цигарата в стената на пепелника, като докоснеш с лек удар още неизгорялата част или просто като позволиш на пепелта да падне сама? Какво би избрала - малко по малко да оставиш миналото като губиш от настоящето, за да се сбогуваш? Да удариш или побутнеш това минало, да покажеш открито, че те води желанието да продължиш напред? Или просто да го оставиш само да отшуми назад във Времето?
Докато слушаше приятеля си, Кери наблюдаваше дима, който грациозно се извиваше във въздуха над тях. Дори не помисляше да се докосне до цигарата.
- Ами... бих оставила пепелта да падне без моята намеса. Та нали ако предпочета твърдо решена да обърна гръб на отминалото, рискувам да оставя там някоя още незагаснала искрица. Или цял един тлеещ огън! - отвърна.
- И упорито би вдишвала още и още... Въпреки ясното знание, че продължавайки да живееш, все повече доближаваш края?
- Да. Нали нямам друг избор!
- Колко нелепо звучи! - възмути се Чарли. - Не искаме да допуснем живота ни да свърши, стремим се да го удължим... Неспособни сме да го направим, но упорито продължаваме с опитите си. И по този начин сами го довършваме! ... Вдишваме от цигарата, за да усетим още малко удоволствие, и без да можем да се спрем, сами вървим към края на това удоволствие. Животът ни кара да го заобичаме страстно. Приучава ни да превърнем в навик тази любов... На принципа на наркотика...
- Именно тази страст към живота накрая го унищожава.
- И с всеки изминал ден, краят ни приближава.Тогава какво?
- Тогава, както се казваше в една любима моя книга, "Миналото отнеся спомените все по надалеч. А бъдеще не се приближава." - каза Кери. - Пепелта става все повече и повече. И накрая бездиханната угарка изгасва в пепелника, скрита и подтискана от всичката тази пепел... Не всичко е толкова сиво, обаче! След края, както всички други пушачи, чакаме да се появи жаждата за нова цигара! Жаждата на душата ни да се прероди отново!
...

Замълчаха. Имаше толкова неизказани мисли. Диалогът определено беше незавършен. Ала вниманието им бе привлечено от друго. В пепелника цигарата с последни сили опитваше да излъчи още малко дим... или пък да произведе още поне една прашинка пепел. Безуспешно, разбира се!
А Кери и Чарли бавно политаха всеки към своя собствен свят... В главите и на двамата някой настойчиво шепнеше думите:

"Животът, искаш или не, се вмъква под кожата ти!
Навик, от който е трудно да се откажеш...
Едно вдишване и издишване никога не стига!
Иска ти се да го повториш!..."