автор: Nadya

Ще приседне времето отвън на двора,
виновно ще свъси тънките си вежди,
с почернелите си длани ще погали
камъка, под който заспа надеждата.

А дядо ми прахан събрал в торбичката,
ще прицъка с остарялото огниво
и ще се смали, докато се привежда
или просто ще реши, че си отива.

Че тука отдавна вече няма никой,
натежава беззвучна самотата му,
и малките квадрати на прозореца
говорят тихо, тихо само с вятъра.

Ще нагласи кривината на бурията,
така, че дим и време да се слеят някак
и както в младостта отминала коминът
да изпуши тъгата му без остатък.