На Муки, до сетен дъх...
И животът тече си полека,
Помъдрявам, това си го знам...
А намерих ли вече Човека,
Да поканя в душата си - храм?
И със всичката си помъдрялост
И със всички въпроси в ума,
Не допускам за миг, че онази съм,
Вихрогонната твоя в съня.
Не допускам, че в твойте клепачи
Всяка нощ аз препускам бе звук,
Че до днес ти за мен си се пазил
И за мен на земята си тук.
А е имало толкова други,
Огледални, различни, добри...
Непонятни, прозрачни и груби...
В мен съм влюбвала толкова души.
И съм бягала като от огън,
И във огъня скачах сама,
И съм пила на глътки безбожна
От сърцата им жива вода...
Помъдряла съм аз и съм друга,
Боса стъпвам в душата ти - храм,
Не на пръсти и не по принуда,
От сърцето си, ти направи ми олтар.