автор: jezabel

        – Това са измислици. Измислици, с който издокарваме живота си, за да се хареса на другите.

        – Питам се, дали последните ти философски възгледи, не са опит да оправдаеш самоунищожителния си брак и бетоновите обувки, в които шляпаш пръсти вече петнадесета година.
        – Така ли изглежда? За по-редовен секс не мога и да мечтая. Синовете ми имат добра майка. Домът ми е уютен. Оплаквания нямам. Да си ме чул някога?
        – Чувам, постоянно чувам премълчаното. И виждам колко си тъжен.
        Тео едва ли чу последните, за последните две – три години, реплики на приятеля си, защото една картина привлече погледа му и скова краката му. Остана на място.
        – Тео, що не каза, че си спрял, човече? Вървя и стряскам хората с моито „чувам” и „виждам”.
        – Ела.
        Стоеше като вцепенен пред една картина и я сочеше с пръст. При хубаво време двама – трима художници излагаха свои платна на моста и ги продаваха сами. Видях млада жена, с рокля на големи виолетови цветя, която седеше гърбом, провесила крака от една скала над морето. Тео без да трепне, едва чуто, каза:
        – Това е тя.
        – Коя тя?
        – Ема.
        – Онази Ема?
        В този момент към нас се приближи друга жена, с протрити, сцепени от дизайнера време дънки, развлечена фланелка и много живи очи. „Къде са художниците да нарисуват тези очи?”, помислих си, погледнах ги в упор повторно и в отражението на моите видях косата й. Гъста и дълга, на смолисто черни вълни се разстилаше по раменете й, а един своенравен кичур, се мъчеше да се намъкне в лявото й око. Как ми се прииска да го извадя и да остана на това място...
        – С нещо да помогна? – попита жената и аз мислено отбелязах, че гласът й е също толкова жив, колкото очите. „Този глас не бива да се рисува или да се описва. Той трябва просто да бъде обичан.”
        – Да. Опаковайте тази картина, моля! – отговорих без да се замисля, докато попържах Бог, че в този момент, твърдостта и мекотата в коленните стави на мен и приятеля ми бяха толкова неравмомерно разпределени. Тео не можеше да помръдне, а когато все пак тръгна, едва сгъваше колената си, докато моите бяха толкова меки и халтави, че всяка секунда ме грозеше опасност да се свлека на земята. Отидохме в „суинг”, кафене, което се намираше съвсем наблизо, на една малка, тиха уличка на пъпа на града. След като седнахме му подадох картината и го поздравявих за рождения ден. Благодари, взе картината и си тръгна. Сетих се за колената си. Бяха възвърнали естествената си твърдост и гъвкавост, което ме окуражи да стана и да се върна при жената с протритите дънки, и развлечената фланелка.
        – Вие ли сте рисувала картината, която купих преди малко?
        – Не, не съм аз. Мъжът под дървото.
        Въпросният мъж седеше на малко пластмасово столче и пушеше, присвил очи, сякаш не очакваше да види жива душа на километър околовръз.
        – Благо, на този човек продадох картината.
        – Съжалявам! – каза сухо.
        – За какво?
        – Пропуснах да я предупредя, че не е за продан.
        – Познавахте ли момичето, което ви е позирало? Как се казваше?
        – Не ми е позирала. Емилия. Аз тайно я рисувах, докато тя го чакаше.
        – Знаете ли нещо повече за нея, например къде живее, с какво се занимава, как е новата й фамилия?
        – На жена ми ли? Еми!