автор: BlackCat

I

Светът захлопна порти под носа ми,
затръшна изгрева и слънцето захлипа.
Почти съм слисана: нима разсъмване
бях тръгнала да диря зад стените?
Часовникът премерва относително
на колко пъти зъби съм заскърцала.
Премигва с клепки времето невинно,
кокетничи с една случайна мисъл.
А портата - затворена. И прагът -
издайнически прашен и безименен -
ми дава шепа присмех за награда,
че все пак съм опитала да мина.

II

Може би скоро била съм на клона -
само дървета привиждам.
Как да се впиша в човешки сезони -
още не зная да питам.

Свиквам със всякакви краски студени -
пазя последните съчки.
Уча от чужди имунни системи
в себе си как да възкръсвам.

III

Рано е, рано е, рано е...
Кътам седефени думи.
Тръгват от мен разстояния.
В джоба ми - есенна шума.

Плисват рояк светлосенки,
жило забиват във здрача.
В призрачното имение
сам е останал пазачът.

С камък се целя в небето -
само на хвърлей и малко.
Кръговата симетрия
е на душата ми шарката.

IV

Улици. С имена, с номера, със история.
Хората - също. И всеки е сам и себичен.
Някои търсят прохлада. Други - нещо говорят.
Вече не е безобидно просто така да обичаш.

Улици. Тесни, широки, назъбени.
Хората - също. Нищо не им е по мярка.
Нищо не им е достатъчно. За някъде бързат,
там хоризонтът на друг пред жадния поглед се мята.

Улици. Адресите търсиш по карта.
Хората - нямат. Изгубваш се непременно.
Опипваш мъха на дърветата. Вадиш компаса.
Стрелката на твоя може би сочи към мене.

V

Не съм се опълчила. Не съм се овълчила. Просто е.
Крия понякога длани - от себе си само.
Прелиствам по дни календара - за щастие високосно.
Крепя се на паячна нишка - невидима, здрава.
Не мисля за даденост никоя жизнена глътка.
Кравайче от болка си свивам. А също и песен.
Ако в своята сянка се спъна и сбъркам си пътя,
все остава ми обич за даване. Безадресно.