автор: Dokosnata

...Всичко е трудно, говорим за хората.
За човеците или поне за тези, които са останали!...


Очите се затварят, лекичко примигват.
Устните искат да говорят, но нямат сила.
Дрехите представят, думите обиждат.
Хората спорят, но пък усмивката е мила.

Всеки граби, намалението нараства.
Всичко се взема, бързането надделява.
Всеки мами! Нали все пак раната зараства?
Чутото не се приема, сърцето определя!

Цените нарастват, после леко падат.
Приличат привидно на нашия живот.
Децата порастват след като пострадат.
Гледат миловидно, очакващи следващия си урок.

Хората прощават? Не, не го правят!
За това също лъжат!
Просто горделиво го казват, но идея си нямат
за това, че могат само да съдят.

Мразиш? Напротив - ти обичаш!
Ако беше така, нямаше да изпитваш нищо!
Просто се пазиш? Не, ти се обричаш
всеки ден да е едно и също!

Сърцето се разкъсва, душата с глас реве!
Те искат да бъдат истински, да се покажат!
Да - водата все пак замръзва, но също и тече!
В думите не сме си истински - те лесничко се казват!

В илюзия се движех! Бях щастлива!
Разбрах, че всичко е измислица. Страдах и благодаря!
Първо спрях, не дишах! Разбих всичко, което бях градила.
Изтупа ме от мръсната покривчица. Благодарна съм, че съм истинска!

Всичко е трудно, говорим за хората.
За човеците или поне за тези, които са останали!
За това, че нищо не ни е чуждо и за вярата!
Ще говорим за лъжливи срещи, за тези, които са престанали!

Ще се помоля, ще се помоля поне малко да вярваме!
Ще го правя и все така ще искам да не ни е страх!
Ще се престоря, ще се престоря, че духом не падаме!
Ще се справя! Ще издухам този пепел-прах!

Дано поне има освободени хора!
Сигурна съм, че са доволни и се чувстват леко!
Дано не е безмислено това, за което аз се боря!
Хора, не бъдете тъй покорни! Вярвам, че сме нещо!

За хората !Нищо хорско не е чуждо!
АЗ бях така, но ми помогнаха да се излекувам!
Оставете злобата. Това не ви е нужно!
Важното е да преодолееш страха! Казвам го, защото повече не се преструвам!