автор: daniele

Видя ги да седят около малката масичка. Момичето раздаваше карти. Съзнателно беше ги търсила. И предния ден беше забелязала, че са там. Знаеше, че момичето и момчето до него са брат и сестра. Но не заради тях идваше- те не бяха сами.
- Здравейте, може ли да се присъединя?
- Да, разбира се. Ние тъко си търсим 4-ти човек за карти.
- Аз съм Лора. Приятно ми е.- беше наистина много интересна.
Антон все още добре помнеше първия път, когато очите им се срещнаха. Вчера, на обяд. Той умираше от скука. Чудеше се как да остане сам с книгата си. Да си на 16 с родителите и брат си на море не беше точно това, което искаше.
- Антоан. И на мен.
Забеляза, че и другото момче беше заинтригувано.
- Аз съм Мария, сестра му.
- Антон.
- Антон и Антоан – сякаш нарочно искаше да покаже, че държи да не обърка имената. Знаеше, че е търсила срещата с него.
Едва не се сблъскаха вчера. Антон усети раздвижването на въздуха преди да я види-буквално излетя иззад ъгъла. Устремена, с поглед, насочен надолу. Закова се на сантиметри от тялото му.
- Какво ще се играе? –Лора имаше някак си по детски чист глас.
- Играла ли си на „канаста”?
- Не.
- Ние с брат ми тъкмо обяснявахме на Антон правилата, но е по-трудно извън игра. Ако искате да започнем и в движение ще ви разясняваме?
- Мария се опитва да спести, че явно аз не проявявам достатъчно старание, за да схвана основните правила. – знаеше, че усмивката му придава леко ироничен вид. Важното е, че с думите си привлече погледа на Лора.
Вчера...
Нейните очи. Тя бавно вдигна глава и времето спря. Зениците й леко се разшириха-наистина я беше стреснал. Златни точици върху зелено кадифе-това беше първото, което мина през съзнанието му. Но дори в космическия хаос, в който Антон изпадна, той си даде сметка, че този миг е Удивителната в досегашния му живот. Гледаха се. Поиска да й каже нещо наистина важно и интересно. Но не намери думи. После стана късно- тя каза „ Извинявай” и го заобиколи.
Антон бавно продължи. Механично. Чустваше се глупаво. Влезе в стаята. Чакаха само него.
- Тони, къде се забави? – майка му.
- Нещо ме боли корем. Май не трябваше да ям онази претоплена пица сутринта.
Браво. Добра лъжа-не твърде сериозно неразположение.
- Да не си болен?
Беше му оръзнал този въпрос. Майка му Виолета беше медицинска сестра. Изпадаше в паника, когато някой от тях не се чустваше здрав, въпреки че се опитваше да го скрива. Странно. Антон я беше виждал в болницата. Спокойна и делова. Усихваше се на пациентите и излъчваше увереност.
- Не, нищо. Само стомаха. Но не ми се ходи сега на плаж. Ако искате вие тръгвайте. Аз ще дойда по-късно.
Сега му оставаше само да стиска палци.
- Добре. Ние ще сме на същото място, където бяхме и сутринта. – баща му. Вторият му баща.
- Ще дойда после.
Радваше се, че Георги се появи в живота им. Още помнеше тъгата в очите на майка си. Караха се с баща му-често. Антон ги чу тогава и разбра, че този път е сериозно. И после майка му каза:
- Искам да се разведем. Не мога повече. Ще е по-добре.
Антон се затвори в стаята си.
Георги се отнасяше с него като с разумен човек. За разлика от майка му. Ето, и сега тя се колебаеше.
- Сигурен ли си, че си добре?
- Майко, престани!
- Добре де. Знаеш къде са лекарствата. Ако ти стане по-зле вземи въглен или ментови капки. – тя се предаде.
- Добре.
Брат му, с 5 години по-малък, вече си беше взел торбата и плавниците и излезе. Майка му и Георги взеха останалото и тръгнаха.
- Оставяме ти после да вземеш само твоите неща.
- Добре. – вече се усещаше нетърпението в гласа му.
Трябваше да внимава. Нали го боли корем все пак. Не обичаше да лъже майка си и рядко го правеше. Просто беше сигурен, че тя двойно повече ще се разтревожи, ако й каже истината в този случай. Че се е разболял и този път е сериозно. От любов.
Заключи след тях и въздъхна. Легна и върна спомена за неочакваната среща. Дори не можеше да каже със сигурност как точно изглеждаше това момиче! Запомни само лицето й. Дълга, права, светла коса. Имаше лунички. Синя рокля. Може би около 1.65 м висока. Припомни си изражението й, когато го погледна. Не беше учудване. Имаше изненада. Очакване?
Не беше я срещал досега в станцията. А вече от 2 дни бяха тук. Всъщност единствените, с които се запозна бяха Антоан и Мария- брат и сестра. Още първия ден дойдоха да играят с него и брат му волейбол. Заприказваха се. Антоан беше на неговата възраст, а Мария с 2 години по-малка. В училище непрекъснато му казваха, че е странен и необщителен. Не че го смятаха за лош събеседник-напротив. Знаеше, че търсят компанията му. Уморяваше се от празните разговори...
Започна да се чуди как да се запознае с нея. Трябваше да я види и да говори с нея- на всяка цена! Все ще измисли нещо довечера. Ще я потърси. Реши, че е време да тръгва. Навлече старата синя тениска върху избелелите и срязани дънки, взе си само плажната кърпа и излезе. Не срещна никого.
До вечерта поне 100 пъти беше превъртал срещата им в съзнанието си. Видя я късно вечерта да излиза-явно и тя беше с родителите си тук. Не можа да дочака да се върнат. Днес напразно се беше опитвал да я срещне. Нямаше я. Сякаш всичко беше срещу него.
И сега тя е срещу него. Лора. Опита се обективно да я прецени. Не беше поразяващо красива. Но беше завладяваща. Чаровна. Не налагаше явно присъствието си, но си даде сметка, че за не повече от 10-тина минути се превърна в център на компанията им. Шегуваше се и се смееше със заразителен смях. Но му харесваше да привлича погледите й- тогава в очите й виждаше смущение.
- Аз спечелих! – Лора направо сияеше. Явно й доставяше удоволствие превъзходството в играта. Антон подозираше, че тя и във всичко останало е свикнала да доминира.
Знаеше, че е привлекателен- висок, широкоплещест, с русолява коса, зелени очи и спортна фигура. Антон беше незаменима фигура в училището си, щом се налагаше да се причини любовна мъка у някое заблудено същество от женски пол. Възползваше се от външността си и предимствата, които тя му осигуряваше. Не допускаше никого под повърхността-да си емоционален и да гледаш философски на живота не беше популярно... Неговата дистанцираност привличаше момичетата-гледаха на него като на награда в състезание. Не се гордееше с начина,по който се отнасяше с тях.
Сега беше различно. Нямаше и следа от обичайната му резервираност и досадата, която я съпътстваше.
Антоан и Мария нещо обясняваха- почти не ги чуваше. Кимаше. Дори се усъмни в собствената си интелигентност.
Бяха започнали нова игра, разменяха си обичайните въпроси. Не бяха от един град. Играта на карти около малката масичка в тясното и тихо фоайе, като че ли се разми за него. Беше му достатъчно просто да седи така, да слуша гласа й и да усеща присъствието й.
- Ох! Нещо ми омръзна. Дали да не излзем и нещо друго да измислим?- Лора знаеше, че ще приемат всичко, което предложи.
Антоан я зяпаше, като че ли за първи път вижда момиче... Те с Мария трябваше да отидат да се обадят на техните. Разбраха се да се чакат отвън, в двора на почивната станция.
Седнаха на някакви полусчупени люлки- той с лице към нея. Имаше толкова неща, които искаше да разбере. Кой е любимият й цвят, как минават дните й, какви са интересите й. Един въпрос водеше към нови. Антоан и Мария не дойдоха. Сигурно не ги бяха пуснали. Беше наистина късно. Можеше да разговаря с нея цяла нощ. Прескачаха от тема на тема-наистина повярва, че тя е всичко, което беше търсил. Струваше му се нереално.
За Лора това бяха най- невероятните 4 дни! Мислеше, че морето с майка й и баща й ще е най- досадното й досега. Вече беше на 17 години. Искаше да е самостоятелна. Мразеше, когато се отнасяха с нея като с безмозъчно дете. Знаеше, че родителите й не я познават. Не можеше да споделя с тях. Не че не беше опитвала. Мислеха я за разсеяна и наивна. Нямаше и много приятелки, с които да споделя. Не се вписа в общата маса. Но вече не се и опитваше. Не скучаеше- слушаше музика, четеше много и всякаква литература. Водеше свой живот-престана да се съобразява с „общественото мнение” на класа си. Преди 3 години, когато се премести в новото училище, не беше така. Няколко момчета недвусмислено й показаха, че я харесват. Най-приятно й беше да общува с Иван. Но той постепенно започна да претендира за все повече внимание и в един момент тя осъзна, че трябва да реши-иска ли да бъде с него или не. След време дори спряха да си говорят.
Нямаше обаче нищо против Антон да я обсеби напълно. Беше се влюбила от пръв поглед. А винаги беше смятала този израз за поетичен похват. Не знаеше какво ще прави. И двамата си даваха сметка, че след 10 дни се разделят. Опитваше се да не мисли за това.
Антон я гледаше така, сякаш е най-ценното нещо в живота му.
Прекарваха заедно следобедите в почти празната станция. А вечер по 10 пъти си казваха „лека нощ”, за да удължат времето. Имаше си страхотни караници с техните за тези закъснения, но на другата вечер това отново се повтаряше. И двамата старателно избягваха темата за това, което се случва между тях.
- Утре си заминаваме. - Антон го каза сякаш между другото.
Седяха във фоайето на тяхна си масичка и си говореха, докато Лора редеше някакъв пасианс.
- Какво? – помисли, че се шегува. Тя намираше за невероятно чувството му за хумор, както и че дори самоиронията много му отива.
- Наистина. Нашите искат да отидем при едни познати във В*, били им се обадили да ги поканят.
Антон не се шегуваше. Разбра го по неестесвеното спокойствие в гласа му, по начина по който избягваше очите й. Сякаш сърцето й спря.
Не можеше да повярва! Не искаше! Не беше готова да се разделят! Не сега!
А след 10 дни по-готова ли щеше да е? Имаше нужда да е с него. За първи път в живота си беше допуснала да се нуждае от някого.
- Тони! Това не е честно! – това беше първото, което можа да каже.
- Знам.
- Направи нещо! Нищо ли не можеш да им кажеш?!
- Дори не съм опитвал. Няма смисъл.
Позволи си да я погледне в очите и разбра, че е сгрешил. Не можеше да откъсне поглед-искаше да може да запечата образа й в съзнанието си точно в този момент. Болката си беше там, в сърцето му. Видя я и в нейните очи.
Наведе се и я целуна.
Тя не очакваше тази целувка. Не че не се беше чудила какво ще изпита, ако той все пак я целуне. Не беше се целувала. И не знаеше какво да очаква. Само устните им леко се докосваха. Усещаше топлината на неговите. Ръката му погали лицето й. Нежно. Безкрайно нежно. И се отдръпна.
Лора го гледаше като замаяна. Мълчаха и се гледаха.
- Не можеш да ме целуваш и да казваш, че утре си заминаваш!- не звучеше гневно, по-скоро невярващо.
Антон се разсмя:
- Само ти от хиляди други би могла да кажеш нещо толкова директно и нелогично! –тя наистина успяваше да го изненада с непредвимите си реакции.
Лора леко се отпусна. Почти можа да различи в очите й момента, в който тя се примири. Не беше очаквал да е толкова трудна раздялата им. Не би могла да бъде друга...
- Ще те видя ли утре?- отново имаше напрежение в гласа й.
- Не. Ще тръгнем много рано сутринта. Дай ми тефтера си да ти напиша адреса си. Ако можеш и искаш, ми пиши.
Тя механично му подаде малкото тефтерче, в което записваше картите от пасианса. Просто стоеше и го гледаше.
Написа й адреса си и още нещо.
- Написах ти нещо, което искам да ми обещаеш да прочетеш утре. Обещаваш ли?- искаше да е сигурен, че тя ще мисли за него, когато той вече ще е далеч.
- Да. –обещаваше му нещо повече- Ето ти моят адрес.
Набързо откъсна един лист и му го подаде.
Знаеха, че е безсмислено да си желаят „лека нощ”.
Нощта нямаше да е лека нито за един от двамата.
Лора стана рано. Отдавна лежеше с отворени очи. Не беше съвсем светло. Искаше да прочете написаното от Антон. Да усети отново присъствието му. Не знаеше какво да очаква. Може би всичко друго, но не и това, което видя- Писмото на Онегин до Татяна!

„Предвиждам: ще ви оскърби
това печално обяснение.
..................................................
Да бихте знала как ужасно
в любовна жажда аз горя,
как с разума си всекичасно
кръвта си гледам да смиря;
и как, измъчен, заридал бих,
прегърнал ваште колене —
молби, признания и жалби
излял пред вас за миг поне;
а при това привидно хладен
да водя разговор и спор
и да ви гледам с весел взор,
потиснал своя порив жаден!
Не мога вече по неволя
да водя в себе си борба;
решено е: на вашта воля
предавам своята съдба.“

Беше го чела в оригинал. Много пъти. Сега го препрочиташе отново и отново.
Разбра, че с това първо писмо Антон й обещава надеждата, че това ще е началото, а не краят.