автор: lisiza

Първа част
Първа глава

Балът
Погледите на колегите й се приковаха със странната смесица на любопитство и недоумение, които поставяха Дарина в неловка ситуация и тя не забеляза настоятелното им и нямо питане, което бе грижливо прикривано и с това беше още по-неприятно. Дарина стоеше в залата, на бала, за който бе приела покана, макар да не се чувстваше на място сред учениците и техните преподаватели. В такива вечери се канеха класните и любимите с нещо учители или просто уважаваните от целия клас, а ако липсваха, с тях идваха, под разбиране -който и да е преподавал учител.
Младата жена се почувства неудобно. В препълнената зала всички бяха заети със самите себе си, но когато Динко приклекна до стола й, първият свободен до вратата, до нея достигна затаена тишина. Вниманието продължи, за радост само миг и това замаскиране не можеше да я излъже. Ще я коментират с безкрайните си, защо, как и кой.. Динко бе за следващият бал, беше се самопоканил. Държането му издаваше детето, макар и с чаша в ръка, която притегляше строги погледи. Но радостта в очите му така искреше и излизаше навън, че и най-моралният учител отместваше поглед. В малкият град, откъдето бяха всички, абитурентският бал се превръщаше в най-важното събитие за всеки ученик, и не само ученик. Градът не предлагаше много. Още по-малко развлечения. В годините, когато Дарина бе на бала, учениците след училище имаха само кафенатата и дискотеката в петък вечер. А тези, които пътуваха до близките села, се разхождаха по полето... по работа. От години в града нищо не се променяше - настроенията, празниците, делниците и фасадите на къщите, само дето последните видимо сивееха.
Късмет бе близостта на Боровец. Цяло спасение за младите, повод за невинна разходка, допир до по-различен свят. Свят гледан отстрани. Малко от тях имаха достъп до хотелите или техните гости. Но ето тази вечер, Динко е в точно такъв хотел, без покана, но част от всеобщата радост и освобождение. И забравил предубежденията на съучениците се към Дарина, се зарадва да види точно нея в тази съкровенна за всеки ученик вечер. Тя бе внимателна с класа му , но различна, идваше от голям град. И въпреки това, интуитивно знаеше, че би могъл да й повери всичко и да й разкаже всичко. Тя би го разбрала.
Дарина забеляза детската неловкост в сините му очи, усмихна се окуражително и му придърпа стол до себе си. Знаеше, защо е при нея, а не е седнал до приятелите си. В огромната зала на ресторанта момчето бе само. Чувстваше се така. Празникът не бе негов и усещаше надвисналото неодобрение. Смути се като улови бързите погледи разменени между останалите на учителската маса. Те нямаха часове в класа му и това го предпази от задължението да дава обяснения. Дарина изчака да се поуспокои и се обърна към приятелката си за да прикрие наловкото появяване на Динко до стола й. Тя разба, че не е дошъл сам, но не видя останалите.
Въпросът му към нея отдавна се въртеше в съзнанието му и той едва сега осъзна дързостта си. Прикленал до стола на онази учителка, но се сети защо е при нея и всички съмнения отлетяха.
- Госпожо, - проточи той и се усмихна по детски, - видяхте ли някой от другите? - не уточни кой, всички знаеха за тях.
- Не, - тя също се усмихна. Другите не я интересуваха и нямаше желание да ги вижда точно тази вечер. Малката групичка около неговата класна, също без покана на бала, не я засягаше. Имаше и много други хора, изпращащи абитуриентите, сети се, и го успокои, - да имаше много хора преди да влезем в ресторанта...
- Жалко, - разочарованието му бе истинско. Отпи голяма глътка и отново се притесни от другите учители. Разклати уискито и забол поглед в чашата продължи по-скоро от извинение, - пристигнахме с едно такси, къде ги изгубих изведнъж, а как ще се прибера?...
- Не е нарочно, сигурна съм, - продължи да го успокоява младата жена, макар някъде иззад мислите й да изплуваше липсата на само двама от групата на Динко, дошли на бал, повод да дойдат на Боровец, да се усамотят или ..., - Където и да са, ще се появят, а дотогова се радвай и можеш да останеш при нас, има място, нали?
- Не, не, аз...да, багодаря ви, но..само за малко!- усмихна се отново виновно, седна и безпомощно завъртя полупразната си чаша.
- Защо си тук, Динко? - обърна се към него и Силвия, не на място, заета с изучаването на менюто досега. Въпросът й го обърка. Вече успокоен, отново се разтревожи. Силвия бе много строг учител, гласът й също, но зад тях се криеше доброта, която тази вечер обаче не излезе навън.
От съчувствие към момчето и за да му даде време, Дарина не обърна внимание на приятелката си и му наля малко вино.
- Ами...ние...аз...,- не довърши Динко.
-Ние, вие, те! - отсече Силвия. Имаше чувство за хумор, но не и тази вечер. - Не е трябвало да идвате, - продължи да налива масло в съмнението му тя, - това не е вашия бал!- и докато го изричаше, забрави за момчето и махна на сервитьора да поръча вечерята.
Усмивката в очите на Динко угасна. Светлата кожа на лицето му се изпъстри на петна и той бе готов да заплаче. Тази вечер се чувстваше голям, чувстваше се мъж, а едно изречение от Силвия го върна назад в реалността. Завъртя чашата си с вино и обръщъше глава на всички страни с глупава усмивка. Дано не забележат, че вече съжалява, че е дошъл на чуждия бал. Останалите, също го забравиха и той остана дълго в нерешителността си да стане или да остане. Другите разговаряха за свои неща и само Маринова, седнала вляво от Силвия го чу и разбра. Тя повдигна многозначително с пръст очилата си, зад които проблясваха очите й със строг и осъждащ поглед, готов да премери всеки, но и тя премълча. Харесваше момчето, за открития му характер и за това, че най-добре се справя в часовете й. Но все пак се замисли, защо бе приклекнал до стола на Дарина и тя се държи с него така приятелски. Дистанцията тук нямаше място, дори му разказваха нещо весело, сякаш готови да го предпазят от нетактичните погледи и въпроси на останалите. Все пак, помисли си Маринова, не сме равни и дистанцията остава дистанция.
Към квадратната маса на учителите, свободна от едната страна се приближи Ваня с бутилка вино. По смутената й походка и наведена глава Дарина се досети, че няма да остане при тях, че се чувства неловко, също както и Динко, но по друга причина. Тази вечер е важна и за нея, въздъхна Дарина.
Силвия, Маринова, Ваня и Дарина бяха приятелки. Не работата в училище ги сближи, а разходките след часовете, разговорите, странните ситуации и комичните страни на ежедневието. Посещаваха редовно кафенето "Вароша"до училище и се търсеха там във всяко голямо междучасие или "прозорец". Ваня и Дарина бяха за първи път учителки, а сходните им характери ги сближиха. Маринова бе с най-голям преподавателски опит и бе естествено да е дистанцирана от останалите, така както и Силвия, но по други причини. Последните се познаваха от години, но станаха близки, благодарение на Дарина. Тя умееше да свързва непознати, да ги събира в една компания и другите се чудеха как досега не знаеха, че се харесват или имат общи интереси. Приятелството им растеше неподправено от злободневните тема за оцеляването в училище и навън. Навън не бе за хора на държавна заплата. Инфлацията вилнееше с пълна сила и никой от обикновените хора не знаеше какво да очаква утре. Радваха се, днес.
Ваня възбудено разля бутилката по чашите, прегърна Динко и заприказва трескаво и резулатът бе явен - разведри всички с присъствието си. Изпуши набързо две-три цигари, заяви че я чакат и обеща да дойде пак. Бързаше за масата на класа, където бе почетен гост. В ъгъла на Дарина останаха трите със Силвия и Маринова. Динко се бе отнесъл с помощта на виното и изведнъж скочи да се хване за ръката на някакво танцуващо момиче. Приятелките се огледаха малко учудени и видяха на вратата да стои групичката на класната му. Силвия ги забеляза и сви подигравателно устни.
- Виж, кой стои на вратата!
- Царицата дойде да си прибере пешките! - Подхвърли толкова сериозно Маринова, че забрави да повдигне с пръст очилата си. Приятелките й се разсмяха и тя имаше вид на човек изрекъл най-великата си реч в живота.
Дарина се смееше от все сърце, въпреки че неприятните й предчувствия не преминаха цяла вечер. А сега класната на Динко се насочваше към масата им с две-три момчета зад гърба й, сред тях и Кръстьо.
- Царицата и нейната свита! - Подхвана и Силвия, оглеждайки критично замазаната рядка коса на Бонка, хваната на тила с шнола, от която острото й лице напомняше нещо средно между мишка и лисица. Впечатлението още повече се засилваше от небрежния й вид, от дрехите, с които в тази празнична вечер беше не на място, но тя вървеше с крива усмивка със съзнанието за собсвеното си достойнство и лукавият й подмазващ се поглед, напомни на всички, че бе развалила вечерта им от преди дни. Бе събрала подписи за преместване часа за изпращане на знамето, традиция за всяко училище, при което останаха възмутени и обидени родители и абитуриенти. В малкото тържествени дни в градчето, тя бе поискала по настояване на двама-трима от класа й, вместо в пет вечерта, изпращането да е на обяд. Нейните любимци искаха да изпратят своите приятели от другото училище по същото време. Подписката й се провали, разбира се, а за пореден път никой не предприе нещо сериозно срещу нея. Раздразнението и неудомението си остана във всеки от тях, а тя пристъпваше към тях усмихнато снизходителна, все пак тя е любимката на госпожа заместник директорката.
- Някой поканил ли я? - Попита Дарина, оглеждайки колегите си. Бонка не дружеше с никого освен със съименичката си, за което ги наричаха за по-ясно младата и старата.
- За хора като нея не трябват покани. - отсече Силвия.
- Така е, колкото и пакости да свършат, няма да ги посочат с пръст.- Подхвърли леко злобно Маринова.
- Защо? Защото е от града ли?
- Не само защото е от града, но прави услуги на директорките.
- Вие на правите ли? - оппита се да иронизира Дарина.
- Само ако се налага, но и тогава ще откажа. - Силвия бе категорична. Маринова кимна с глава.
- Но вие сте от града, - продължи Дарина. Говореше повече от неприязън , че вижда Бонка, отколкото от интерес към спора, а и тази тема бе една от вечните между тях. И трите случайно живееха в Лаговит.
- Знаеш, че някои правят каквото си искат, а на други им е забранено. Тук в нашия Лаговит всичко се дели на наши и ваши. И ние сме чужди, нищо че сме омъжени за местни.
- Тогава какво де направя за да остана тук, да се омъжа за местен, ли?- Засмя се Дарина.
- Ето го кандидата, - посочи с глава Силвия. - гледа те от часове, готов е да ти целува ръцете. - Присви устни и се изсмя, без да се събрази с чувствата на Добри, седнал отсреща, проточил уши към младите дами.
- Благодаря! Ако това е цената, по-скоро бих си отишла от града завинаги!
- И това ще стане!- отсече Маринова.
- Какво искате да кажете? - обиди се изведнъж Дарина.
- Има много поводи, които ти самата даваш за да не си с нас догодина.- Поясни безпристрастно приятелката й.
- Включително и тази вечер? - Иронията бе болезнена.
- Да. Нищо чудно. Не се знае какво би могло да се случи.
- И да не се случи, ще го измислят, ще намерят повод, бъди сигурна. - Силвия се избърса със салфетката и забрави за болката, причинила неволно на Дарина и напълни чашите. - Наздраве!
Дарина се отпусна на стола и отнесе. Не изпитваше желание да идва на бала. Не искаше да присъства, ако може, би го пропуснала. Не обичаше и веселите компании, шумът, безкрайно повтарящите се вицове и предъвкваните теми от училище, за пазара, за цените, за глада, за сушата, за... Избягала веднъж от големият град, от шума, от празните приказки, от хората, от суетата, които не иска да се среща и вижда. Другите искаха да са на нейното място, по рождение да са столичани. Тя искаше не по рождение а по сходство на душата да намери кътче от себе си, в което и да е място, дори в този малък град. С вътрешното си неоправдано безпокойство търсеше значителното в живота си, нещо което да направи дните й спокойни, да избяга от поредната нераздадена любов, непринадлежала никому, готова да я даде... Започнат с желание новият й живот след тежко боледуване, в града намери приятели, смени без да се замисля досегашния си ритъм на дните и дори професията. Бе отново сама, но самотата не тежеше, търсеше отоговори и ги намираше лека-полека. Прие предизвикателството да бъде учител, не заради образованието с подходящата специалност, а с инстинкта, че може да научи някого на това което знае и може, с любов. Натрупаният опит в работа с хора, знанията, дипломите, помагаха. Раздаваше, каквото имаше. Поне в началото, после под влиянието на Маринова се сви, остави на света от себе си малка ивица. Достатъчна за да я опознаят, но не и докрай. Скри раните от живота дълбоко, забрави ги, поне за момент и се остави доброто да я посети. Бе значима за себе си, с професията която откри, бе полезна и влезе в работата си изцяло. Не забелязваше, че да си учител, все пак е професия, а не идеал, но идеалистка по рождение, безкористно влезе в новия си живот. Другите не я разбираха. Зле прикриваха завистта си, че винаги може да се върне в столицата. Те не можеха. А тя, дори можеше и да не е учител, а каквото си поиска, с образованието, което имаше. Дарина чувстваше дистанцията, а учениците със своя интерес към нея я направиха огромна. Можеше да разказва за нещата от учебника, защото беше там, беше ги докоснала, можеше да го опише, да го видят през нейните очи. Дори дрехите й бяха други, някак градски. Колкото учениците я харесваха, толкова колегите мразеха. Бе същата като тях, със същите проблеми и заплата, но можеше винаги да иде, където и да е, бе различна. Ето и сега в краят на учебната година, при разпределяне на часовете, ужас за всеки учител, когато всичко зависи, от броя на учениците, от броя на класовете, когато опитът няма никакво значение, идва "войната" на дипломите. Колкото повече дипломи и специалности има един учител, толкова е по-сигурно неговото оставане в училище. Всички могат да са спокойни дори без диплома, ако са от града, ако се обичат с директорките... А Дарина бе сама в града и можеше да разчита само на себе си. Е, какво от това, има и други училища, други градове, нали... Беше удобна за посочване, ако учебната година се осуети. Удобна за разнищване, какво толкова е видяла в Лаговит, та е останала? Нали малката душа се стреми към голямата, малкия град към големия, а Дарина търсеше спокойствие, нужно й да осмисли живота си след тежкото боледуване. Какво от това че климатът беше подходящ за белодробното й заболяване? След съвет с домашния лекар, предприе далечното за състоянието й пътуване към непознатия град, в който имаше само една приятелка от Университета. Климатът й допадна, отрази се добре на здравето й, спомените от лятото в града я приласкаха и тя остана. И за другите тя идваше от недостижимият за тях град и с това бе заклеймена. Премина през безпочвената им завист една година и на този първи за нея също бал, се почувства застрашена.

Вечерта напредваше, а вечерята им се забави. Бяха с покана, без куверт и им донесоха поръчката почти накрая. Маринова бе с класа си и всеки път хвърляше доволен поглед, когато ставаше въпрос за менюто. Парите бяха чувствителна липса. Всеки пестеше, ако имаше от какво. Дарина взе на заем четирите лева за таксито, а Силвия предложи да й плати вечерята, до заплата. Силвия бе щедра. На Дарина й бе неловко, но не отказа, заради децата поканили я на бала си. Поръча скромно и почти не яде, изгубила апетит от недояждане. За да не я засегне Силвия поръча две бутилки за своя сметка и доливаше постоянно чашите. Дарина не можеше да пие, но тази вечер една глътка не можеше да увеличи с нищо болестта й.
Бонка не стоя дълго. Не обърна внимание на безразличието на колегите си, но ги поздрави и отмина, придружена от компанията си.
- Видя ли й блузката?- Силвия бе безпощадна. В своя нов копринен костюм, изглеждаше елегантна, млада и красива, каквато всъщност беше.
- Плетена на една кука! - отбеляза Маринова и вдигна главата си, от което изпъкна дантелата на новата й блузка с широка яка.
Само Дарина беше с официален нов костюм. Нов, останал от по-добрите времена. Те я спасяваха, старите по-добри времена, от които бягаше. Имаше доходна работа в престижна фирма, в столицата. Но това нямаше вече значение.

Шумът от вечерта бе постоянен. От цялата вечер Дарина запомни края. Оркестърът бе близо до масата им и те разговаряха толкова високо, че не се чуваха, а разговорите се разредиха и угаснаха сред радостните викове на празнуващите. Хората бяха безкрайни, песните за поздрав едни и същи, стъпките на танцуващите монотонни. Жива верига от ръце, крака и тела преминаваше край празната маса на Дарина, но тя не стана, не направи усилие да танцува с тях. Седеше, сама, другите се веселяха. Тя виждаше празните бутилки, разхвърляните мръсни салфетки, чашите във всевъзможни пози, столовете препречващи танците и ги сравни с усмивките на хората отсреща, разтеглени от виното, късния час и шума. Не можеше да се откъсне от гледката на това опустошение, а всъщност беше обикновена веселба, зрелостен бал, само дето всички бяха с празнични дрехи. Официалните и скъпи дрехи, с разнородни парфюми, караха маладата жена да се пита, с какво животът на учениците й ставаше по-различен? Какво идваше след бала. Началото? Края? Отпъди досадните мисли. Те си знаеха. Те имаха своите желания и мечти. Тя също, седнала сама, избрала ги да живее сред тях. Но бе отстрани, не можеше да бъде като тях. Беше част от живота си, но не от техния.

........................