автор: mamasha

В старата кутия от обувки в шкафа са се спотаили моите есенни мигове край морето. Понякога я вземам от полицата, забърсвам прахта ... и започвам мълчаливия си разговор с теб.
... Ето я голямата черна мидена черупка. Тя е от първата ни среща. Помниш ли... Седяхме на камъните до стария мост и гледахме в далечината. Луната току-що се бе изкъпала в морската вода и протягаше рогчетата си към небето. Зад нас плажът опустяваше и беше тихо, тихо. Морето кротко заспиваше на брега, а гларусите мълчаха, защото не искаха да смутят съня му...
... А ето ги шестте раковинки. Открихме ги полузаровени в пясъка - малката, средната, голямата. И пак малката, средната, голямата. Дали морето си беше играло да ги подреди в тази чудновата мозайка или човешка ръка му бе помогнала? Не зная... Но се улавям, че винаги, когато ги изваждам от кутията, ги поставям на масата в същия ред - малката, средната, голямата, малката, средната, голямата...
... Другата раковинка... Онази, от която ми направи медальон. Колко ли години морето я бе търкаляло по дъното, беше я заглаждало в пясъка и измивало сред морските водорасли, за да ми я поднесе в оня сив, мрачен следобед!...
...Бог Нептун - малкото плоско камъче със странна форма. Намерихме го в една слънчева утрин. Помниш ли... Вървяхме по брега. Камъчето лежеше на пясъка точно там, където се разбиваха вълните. Сигурно го бяха изхвърлили през нощта. Беше гладко и мокро. Когато го вдигна и го огледа, се разсмя - приличало на морския бог. И започна да ми показваш къде е носът му, къде са косите. А резките отгоре били тризъбецът на Нептун...
... Какво остана там на дъното?...Аха, малката керамична кутийка за бижута. С формата на сърце. Получих я в деня преди заминаването си...Беше късен следобед. Седяхме на плажа, сгушени един в друг, защото вятърът си беше наумил да ни прогони оттам - пречехме му да си прави дебелашки шеги с чадърите. Ти извади кутийката от джоба си, напълни я с пясък и ми я подада:
- За да си спомняш за нас с морето...
...Гледам нашите есенни мигове, а край мен, забързано, изтрополява нашето настояще:
- Майка ми, излизам и може да позакъснея. Не се притеснявай.
Врата хлопва след нея.
Междучасието от спомени е свършило.