автор: Leni

За нея се знаеше, без никой да е сигурен от къде и дали има неоспоримо доказателство за това, че някога Клодет е имала всичко в друг живот. Но това миналата година се е обсъждало край още няколко камини в семейни салони, миналия сезон вече нямаше никакво значение, а и още от едно време е забравено. Защото днес, тя беше забравила смисъла му.
Тя обичаше къщата си, макар понякога да си мислеше, че е по-голяма отколкото може да я обича.
Не помнеше колко време й отне преди да обиколи всеки ъгъл, да погали стените, да премести с крак някоя малка масичка два сантиметра по- в ляво, да смени възглавничката на дивана с тази на огромния фотьойл или за винаги да реши, че букета с белите лалета ще стои върху пианото и с малка въздишка да реши, че я е обикнала. Времето нямаше значение. Нито това, че къщата беше изключително грозна отвън, особено огромното входно стълбище. Тя харесваше как се чувства когато се прибира или когато излиза или когато посреща гостите си. Гостите на Клодет обичаха Клодет, която ги приема в къщата си и тогава естетиката придобиваше измеренията на усещания, а не на стил и дизайн. Дори и дивата лоза, която с всяка година все повече и повече прегръщаше този дом, сякаш се опитва да го маскира. В началото това скандализираше съседите, които твърдяха, че растението е плевел и като се впива в стените на къщата я разрушава или че, не е прилично един дом в центъра на града да прилича на джунгла, дори и в нея да живее дама със склонност към пушенето на пурети и шапки с огромни периферии. Но се помнеше оня ден когато, на едно от градинските партита на мадам Моарен някой каза, че харесва есента, защото дивата лоза по къщата на Клодет става червена като косите й. После този някой стана гост на Клодет. И я обичаше. За нея беше важно да приема в дома си хора, които я обичат. Някак съвсем естествено когато усетеше, че сезонът на чувствата отмива, тя обявяваше, че посещенията са само със специална покана и никога не я отправяше.
Тя приемаше да чака за каквото и да било стига разбира се, това да не продължава твърде дълго, защото твърдо вярваше, че именно така усеща как живота й минава, примерно като онези дни когато слага топлия вишнев пай на масата и чака аромата му да изпълни цялата къща. Тя сядаше до прозореца и чакаше дълго и търпеливо втренчена в подивялата си градина, когато имаше нужда от помощ. Чакаше желанието й да се материализира, момента да отмине, да приеме, че нищо няма да помогне и че нещата са извън нейния контрол или сама да измисли спасителен план. Защото Клодет не молеше за помощ. Дори когато дни наред се сърдеше на скърцащата врата на гардероба или наричаше с обидна дума онова чекмедже в кухнята, което често се заклещваше и категорично отказва да се отвори. Даже и когато цял месец се упражнява да забрави изумрудено зелената чаша, подарена й след завръщане от далечно източно пътешествие, в която пиеше кафето си. Пръсна се на хиляди стъклени парченца когато кракът на малката масичка за пиене на кафе не послуша Клодет, най-накрая се счупи се и събори всичко. Даже и тогава не помоли някой да я поправи. Тя не харесваше да поправя нещата. Вярваше, че имат правото на собствен живот и правото да проявяват характера си. Както онази своенравна дъска от дюшемето на пода в спалнята й от ляво на леглото, която беше отчупила малко парченце от дървото си. Може би, защото по принцип спи от дясната страна забеляза настръхналия дъб когато за първи път закачи копринения си чорап и той се скъса. И това се превърна в своеобразна игра. Тя прибираше чорапа и на сутринта след като изпиеше кафето си и прибереше криво-ляво косите си с няколко фуркета сядаше да го закърпи. Внимателно преценяваше дължината на бримката и по нея гадаеше дали обичаният гост ще се задържи колкото да стигне до глезена, до прасеца, коляното или по-нагоре или повече отколкото благоприличието позволява да се знае. След това никога повече не обуваше закърпения чифт.
Тя харесваше да пише писма. Имаше нещо много лично в това да напишеш някому писмо. Клодет пишеше лични писма и за това дълго беше търсила подходящата хартия. Беше открила едно малко магазинче в съседния квартал, където купуваше специални ръчно изработени листове комбинирани със съответния плик. Самата идея да подреди спретната купчинка празни листове и пликове на голямото си писалище й доставяше удоволствие, точно колкото и идеята писмата й да се отличават от обичайната кореспонденция. Понякога се надяваше да получи отговор, но така и никога не разбра дали пощальонът е стар и сприхав чичко или симпатичен и млад и не смее да я погледне в очите, когато й предава отговора на писмото й. Писмата на Клодет се помнеха, не само защото хартията им беше разточитолно скъпа или защото разхвърляният й почерк се разчиташе бавно внимателно и с голямо внимание. Нито дори, защото в повечето случаи веднага биваха изгаряни. А това се препоръчваше съвсем джентълменски, след едно от мъжките събирания в дома на господин Судедир, когато на покер предложил да откупи залога си на семейната вила в околностите на Сент Етиен с неговото писмо от Клодет. Тя се подготвяше старателно преди да седне и да пише. Понякога с дни внимаваше и чакаше цялото й същество да се изпълни с думите, да ги усети как вибрират и сълзят и едва когато беше абсолютно сигурна, че по своему е подредила мислите си и няма да излъже нито с буква се изписваше на листа. Не харесваше черновите. Мислеше, че не й отиват. И вярваше, защото беше подразбрала от градските приказки, че някак негласно се приема, че писмото на Клодет дефинира състоянието на изключителност на получателя. И един път само Клодет написа и отправи специална покана за гост в своя дом на местния „гага” диалект от една провинция, която специално посети. Но за кратко.
Тя не обичаше да прави партита, макар понякога да си представяше, че цялата й къщата отвън блести в малки бели лампички и никак не достигат столове където гостите да си сложат шапките.
/Следва/