автор: HAVA

Лятото на 1992г.

Като се засуши, един, че два, че три месеца – също като в Елин Пелиновите разкази. И хора и добитък се бяха изпокрили, птиците замлъкнаха и само жабите крякаха неистово, като че ли се молеха за дъжд.
Напука се земята, а жегата сякаш хем от небето се сипеше, хем от пукнатините извираше. Хората се показваха по икиндия, кога слънцето наклонеше на запад и изкарваха животните на паша. То какво ли имаше да се пасе? Дори тревата беше прегоряла. Всичко закопня за капка живинка. Не можеше да се полива, защото и водата бе на режим. Който имаше кладенец бе що-годе добре, но и кладенчовите води бяха преполовени от сушата.
Алфатарци отдавна не помнеха такава жега. Излизаха да се видят по мръкнало. Събираха се в селската кръчма, колкото да изпият по някоя и друга бира, но въпреки това, тежко се дишаше дори и посред нощите. Младите пък се събираха в боровата горичка, която отделяше центъра на селото от игрището и раздумките им се носеха до къде втори-трети петли. Хубаво им беше. Не усещаха как лети времето, но и те бяха съпричастни с общата грижа. След младежките им интереси, тя беше заела първо място.
Вече няколко дни те се събираха и обсъждаха нещо съсредоточено. Поумълчаха се. Добиха сериозността на възрастни. И след като не намериха рашание, обърнаха се към най-големите от тяхната компания – Васко и Донко. Решили бяха да направят молебен, но и не разбираха, че не е проста работа.
Тази вечер коментираха възбудено почти цяла нощ. Накрая се разбраха: още сутринта Васко и Донко да отидат при селският поп и той да им обясни що за ритуал е молебенът и ще може ли и в днешни дни да се направи. Компанеята им се раздели на две. По-малката група настояваха за молебен, подбудени по-скоро от любопитство, докато останалите започнаха да им се присмиват – в началото уж на шега, а после дори и на истина. Доста пиперливи им бяха шегичките и засядаха право в сърцето навсеки един от ентусиастите.
Още от сутринта припичаше. Ни ветрец. Ни облаче. Денят нямаше да е по-различен от досегашните. Васко звънна на Донко:
- Ще отиваме ли или се отказваш – чу се гласът му в слушалката.
- Ами незнам. Да си кажа правичката, ще ме е срам от момчетата, а мацкитеще ме вдигнат на балон...
- Какво ти пука...?!
- Ами ако и попът ни се изсмее? Молебен се е правело когато нашите баби и дядовци са били малки.
- Не ставай смешен – отвърна Васко – това означава, че оттогава не е имало такава суша.
- Добре, длед десет минути ще те чакам на нашият ъгъл! – Донко затвори телефона. Облече се набързо, нахлузи маратонките и тръшна вратата. След себе си остави недоумението на майка си, която му приготвяше закуската.
Не бяха ходили на църква по никакъв повод. Смяташе се за аморално, а на комсомолските събрания щяха да ги мъмрят. Можеше да ги изключат от организацията, но някаква непонятна сила сякаш ги теглеше напред, като че ли бе любопитство, жажда за приключение или по-скоро някакъв древен инстинкт.
Малката църквица бе долу в ниското сред живописно дере, мого дървета и полски цветя. Беше поотдалечена от селските къщи.
През отворената врата се виждаше светлината на запалено кандило. В дъното, пред иконата на Богородица бе коленичила старата баба Митанка. Поп Стоян тихо припяваше първите куплети на „Отче наш”, когато момчетата застанаха на вратата. Стъписан, той прекъсна песнопението си:
- Какво ви води насам чеда мои?
- Добър ден, отче! – пристъпи Васко – Дошли сме да те питаме...
- Влезте вътре. Тук няма нищо страшно, а и в конституцията има цял член и за нас, според който можем да се молим на нашият Бог-отец. – поп Стоян от раз искаше да ги привлече, без да осъзнаваше, че те предварително бяха решили това. – Викайте ми дядо попе, защото един е нашият Бог-отец, друг не може да носи името му.
Поуспокоени, момчетата влязоха в църквата.
- Щяхте да питате нещо – подсети ги той – защото аз службата заради вас прекъснах.
- Ами-и, такова... – измънка смутено Донко – ние...
- Ние дойдохме да питаме как се прави молебен – прекъсна го Васко.
- Заради сушата ли?
- Нещо такова. Помисхме си, че ако можем да помогнем, ще е само по този начин. То вече науката много е напреднала и учените могат сами да направят облаци, ама за нашето градче кой ще го заболи. Може да е много скъпо, може нищо да не е, щом не е по поръчение на Партията... – заразприказва се Донко. Стъписването му беше попреминало.
Поп Стоян му се усмихна:
- Момчета, - поде той – за молебенът се иска преди всичко вяра, защото без вяра нищо не става. Ето, вие вярвате, че партията се разпорежда и грижи за вас, а ние вярваме в Христос, а Бог е нашият грижовник. Ако мислите, че само заради молебена, колкото да се намираме на молбен, Бог ще ни изпрати дъжд, лъжете се.Важното е да имате вяра, а останалото е божа грижа.
После поп Стоян им обясни какво агне да купят, откъде да го вземат, как да го подготвят, какво друго ще им е необходимо и как да съберат цяло село, защото молебенът е за дъжд, а дъждът не е само за тях двамата.
Оживени, момчетата изпънаха баира за тяхната махала. Коментираха разпалено. Разпределяха си задачите, а на първо време трябваше да съберат пари, с които да купят агнето. За себе си, Васко беше решил, ама за другите...?! Разделиха се с уговорката да се срещнат отново вечерта всички в боровата горичка.

Вече близо два часа обсъждаха кой на кого от селото да се обади и какво да каже. Парите се оказаха проблем. Васко и Донко се споразумяха – от заплата на единия и от стипендията на другия се събираха точно за едно агне. Трябваше да намерят кой да го заколи и свари на курбан. Насрочиха молебена за събота – поп Стоян ги посъветва така, хубав ден бил. Докато в началото всичко им изглеждаше на шега, сега това начинание се оказа повече от сериозно и само помежду си се шегуваха:”Ама, че майтап ще е, ако завали преди събота.!”

Цяло село се извлече на малкия площад. Събираха се пред пощата. Там беше и поп Стоян, а от двете му страни стояха момчетата. Повечето от алфатарци излязоха от любопитство. За молебен бяха слушали само от бащи и майки или от баби и дядовци. За тях това беше нещо ново, едва ли не - едно развлечение, на което обаче, гледаха доста серизно. Някои подмятаха, че било акция на комсомолската организация, но изненадата за всички бе, че повечето от дошлите, тайно в сърцето си се оказаха вярващи християни. Молебенът отприщи чувствата им. Много цветя, запалени свещички и тих шепот на молитви можеха да се видят и чуят на всички страни. Не бяха малки и сеирджиите по портичките и оградите. От един двор група пияни картоиграчи подметнаха:
- Да не забравите да кажете „Наздраве” на дядо Господ! - смеховете им се блъскаха в лицата на молещите се.
Никой не им обърна внимание, най-малкото, защото бе неприлично от тяхна страна. Поп Стоян запя. След него ситнеше старата баба Митанка с иконата на Богородица в ръце, а Васко и Донко носеха големият кръст и църковната хоругва.
Шествието потегли мълчаливо. Най-отзад вървяха младежката група. Две яки момчета носеха голямата тенджера с курбана. Дрънкаха чинии и лъжици в един кашон. Всичко на ръце трябваше да се носи, за да е по-мощен молебенът...

В кметският кабинет, от който се виждаше центъра на селото, бе напрегнато. Младият кмет Васил Димов говореше от половин час по телефона:
- Да, да..., добре.... Другарю Кардашев, ама... сам няма да мога... Ако може... Елате и Вие! Вашият авторитет е друг..., думата ви е тежка! Да!... Ама...! Добре! Слушам другарю Кардашев...! - той тръшна телефона и закрещя давейки се: - Монка, Монка-а...!
В кабинета му влезе дежурното милиционерче, младо момче, току-що завършило военно училище.
- Тичай да догониш тия луди! От Партията ми звънят! Бил се подронвал партийният авторитет...! И се обади на пожарната да имат готовност! Наредено ми е сила да не употребяваме, само... в краен случай да им охладим страстите.

Шествието се беше насочило към баира над Чукурдере. То бавно го заобиколи и изкачи горе. Всички се бяха събрали около поп Стоян, когато отдолу, откъм чукурдерето се дочуха шумът и сирените на коли. Хорицата, които бяха коленичили с вдигнати към висините ръце, смутено се заобръщаха, за да видят какво става. Към тях стремглаво се бяха насочили бялата лада на Окръжния на партията, една Пожарна с надута сирена и потрошеният джип на кмета.
- Кардашев, Кардашев идва...! – зашепнаха помежду си. Поп Соян смутено ги приканваше да не се разсейват. Усилията му обаче, бяха напразни.
Кардашев бавно пристъпваше сред хората, скръстил ръце зад гърба си. Строгият му поглед търсеше очите им:
- Кой ти каза да правиш този цирк?! – обърна се той към свещеника.
- Това не е цирк, а молебен за дъжд – отвърна хрисимо божият служител.
- Кои бяха инициаторите? – продължи първият – Ако не кажете, аз имам начини как да разбера. Кажете ми кои бяха подстрекателите?! – думите му се блъснаха в мълчаливият упор на богомолците.
Всички бавно запристъпваха напред. Обграждаха Кардашев. Заприличаха на истинска стена. Натрупваната с години омраза към него сега се изправяше в решителната им неотстъпчивост. Васил Димов и Монката бяха останали най-отзад до пожарната кола. Наблюдаваха любопитно, без да заемат ничия страна. Смут се беше изписал по лицето на Кардашев. И най-неопитният би могъл да разбере решителността на хората – те нямаше да предадат инициаторите.
- Аз съм, ако може да се каже, че молитвата за дъжд е престъпление – пристъпи Васко напред.
Усмивка се изписа по лицето на партийния:
- Значи, като ви попретисне човек, може и сами да си признаете! А теб не те ли е срам?! Комсомолец ли си? – обърна се той към него.
- Да, но...
- Чумичката да те изяде! В дън земя да потънеш... – скочи баба Митанка и задърпа Кардашев с едната си ръка, докато с другата навираше в лицето му иконата на Богородица. – Какво си седнал да плашиш народа, бе?! Като стоиш на голям стол, защо не заповядаш дъжд да повали, че ни изяде сушата... – думите й се смесиха с избухналият смях.
- Махнете я..., махнете я оттук...! – надвикваше се с тях Кардашев – пуснете пожарната, та да видят дъжд! Ще чакат Господ да ги оправя! – заканваше се той.
Васил Димов флегматично подаде знак да включат пожарната. Струята вода обля хората. Някои завикаха злобно. Жените запищяха. Младежите се хванаха за ръце.
- Стана тя каквато стана, ама дайте поне едно хоро под дъжда да изиграем – чу се някъде из тълпата. Шегата нажежаваше обстановката.
- Ще видите дъжд, ама на връбница! – продължаваше да се надвиква с тях Кардашев.
- Не ще дочака Господ твоят кеф чак до връбница-а... – изсмя му се в лицето възпълен мустакат мъж, - ами бягай, дорде не е заседнала новичката ти лада тук в калта.
- Вие луди ли сте?! Слепи ли сте?! – викаше нервно първият – Не видите ли, че няма Господ?! И дъжд няма!!!
В отговор на думите му от ясното небе проблесна светкавица. Тресна гръм.
Хората изненадани се умълчаха.
- Света Богородичке, - закръсти се бързо баба Митанка – не дочака курбана да разлеем, Калчо да погребем... – тя стриктно следеше за спазването на точността на ритуала.
Едри, тежки капки забиха по прахта. Заваля. Дорде се изнижат към градчето, дъждът набра сила. Попуканата земя жадно поглъщаше всяка капка. Майтапът на възпълничкият мустакат мъж се оказа истина за Кардашев. Насъбралият се през цялото лято прах накипна като масло на филия.Наложи се пожарната да тегли ладата от калта, която така невероятно бързо се бе образувала хем от водата хвърлена срещу хората, хем от ливналият се дъжд. Сякаш самите небеса се изливаха.
Спря да вали чак на третият ден. Дълго длед това алфатарци, къде на истина, къде на майтап, повтаряха: „Има ли го, няма ли го Господ, ама тогава след молебена валя!”
Младежите пак се събираха в боровата горичка и се шегуваха с влюбените двойки, че ще се събераат на молебен, за да им охладят страстите.
Кардашев повече не стъпи в градчето. Скоро след това го махнаха от длъжност.
Бяха настъпили новите времена.
Васил Димов отпусна средства от кметството за ремонт на църковната сграда. Решиха, че е исторически обект на културата.
Поп Стоян споменаваше Васко и Донко в молитвите си, а баба Митанка все така си припалваше по една свещичка на Богородица.
Вече в църквата влизаха все повече и повече хора.
Васко и Донко, неусетно как, станаха любимци на всички, а оттогава насам, в Алфатар кога завали – вали като из ведро! Без предупреждение! Защото Бог запомни молебенът им завинаги.


Мая Златева, 1992г.