автор: djungla

Ти не можеш без мен,
аз не мога без теб,
но сме с теб разделени
и така всеки ден
преминава и свършва
с хладна тиха луна
и отново се връща
в утринта. И така,
сякаш в кръг се въртят
и луни, и слънца,
аз и ти с любовта,
и бледнеят очите ни,
побеляват косите ни,
все така, все така.

Аз не зная къде си,
може би в вечността,
не желая да видя
твойта мъжка ръка
но защо аз се чувствам
като полет далечна
и след толкова време
теб не искам да срещна;
и съм свикнала сякаш
да живея без тебе,
и съм станала чужда,
чужда даже на себе си.

Аз съм някакси друга
и съм много сама,
но защо е тъй топло
и уютно в дома,
сякаш твоите пръсти
стискат мойта ръка
и не искат да пуснат
този миг – любовта…

Аз не мога без теб.
ти не можеш без мен,
а сме с теб разделени
все така, всеки ден
преминава и свършва
с много тиха луна,
а пък после се връща
в утринта…
Сякаш в кръг се въртят
и луни, и слънца,
аз и ти, любовта,
и бледнеят очите ни,
побеляват косите ни,
а живеем така.

Откогато със тебе
се погледнахме тъжно
и забравихме устните,
и забравихме чувството…
Ти си много далеч,
аз съм много сама,
но си спомням за теб,
съществувам и знам,
че когато ме видиш
с твойте мъжки очи,
уморен ще помислиш:
„Все си същата ти”.

Аз съм тук, ти си там –
всеки място си има.
Аз живея сама,
ти си нямаш любима.
Няма кой, няма кой
да докосне ръцете ми,
но не плача и вече
не се питам къде си ти
и защо ли мечтите
най-мечтаните някога
неусетно изчезнаха
във косите на вятъра…

То е ясно, защото
младостта си отиде
и чертите на зимата
заблестяха в очите ни,
само моите спомени,
а навярно и твоите
днес се раждат от мислите
и се вплитат във клоните,
на които разцъфват
нежни бели цветчета
и отделят от себе си
всички черни дървета…

А пък ти… Ти си там,
аз те виждам и ето –
онзи пролетен плам
завладява сърцето ми
и се мъча да скъсам
всичко мамещо, дето
цял живот ми отнема
тези бели цветчета…
Но не мога, защото
все пак ти си далече
и в илюзии само
ти на мен си обречен…

Може би ти е ясно –
ние двамата с тебе
сме живели отделно,
всеки само за себе си.
И сега е тъй късно
да променяме нещо,
пък и с теб сме изгубили
всяка своя надежда.

Ти си там, мили мой,
аз съм тук и така
ще дочакаме дните си,
без да видим деня,
в който ти ще докоснеш
мойте сиви коси,
а пък аз ще обгърна
твойте твърди черти,
но така, аз разбирам,
че така е добре –
да запомниш косите ми
с цвят на черно небе…

И да помним щастливи,
че отдавна, нали,
аз била съм до тебе
и до мен бил си ти,
и свободни, и силни
сме били във света…
Аз без теб, ти без мен,
все така, все така
сме живели, живеем,
ще живеем така:
всеки в своята къща,
всеки с свойте неща.

А животът, разбира се,
вече взел младостта,
ще остави в очите ни
малко тъжна следа
и това, да си спомняме
някога, някой ден,
че е имало теб
и е имало мен…

1987 г.