автор: rupani

В общи линии историята беше такава:
Трябваше да ходим на коледа у роднините в Шумен. Нещо просто на вид. Обаче, нашата кола имаше много изтъркани гуми. Освен това щяхме да возим и началството, т.е. тъщата и тъста. Да, трябва да я разкажа тази история. Доколкото си я спомням още. И поради тази причина много се карахме с жената за тия гуми, аз настоявах да купим зимни, тя настояваше, че няма нужда, защото нямаме пари. Освен това се опасявах, че ако падне сняг и пътят стане хлъзгав, с тия галоши нямаше да стигнем по-далеч от Пътна помощ. Но, жената си е жена – като си науми нещо да не стане и то не става.
Сутринта, точно на Коледа, тръгнахме цялата тумба – аз и тъста отпред, жената, тъщата и детето на задната седалка и се молехме да не завали сняг. То пък за проклетия не заваля.
На задното стъкло се мъдреше една тава с баница с късмети и една тава с мръвки - все пак, Коледа беше и някои от нас бяха постили - не тъщата, тъста и детето, разбира се.
До едно време всичко вървеше успешно. Някъде до средата на пътя.
Малко преди Писанския мост. Там уцелих една копка на пътя – нищо и никаква работа, но, от там нататък колата взе нещо да не върви като хората. Спрях да видя, какво има и съответно видях задната лява гума, точно където седеше тъщата, спукана. Стара гума + дебела тъща = нормално. Извадих аз веднага резервната гума и – корназ – я сложих на мястото на спуканата. А тя резервната гума една такава тясна, на нея на хиляда места пише, да се ползва само до най-близкия сервиз. Ние, българите, понеже сме хитраци, смятахме да я ползваме до Шумен. Кой знае защо, в главата ми се беше загнездило, че тая гума е плътна – няма спукване, демек. Но, не минахме и половин километър, когато колата пак започна да се тътри. Тая гумичка просто бе станала на парцали. Пълен боклук. Въобще не беше плътна, просто бе по-тясна, и най-главното – стара като тъщата (тя тъщата ми е сравнително млада). Сега вече я вапцахме. Тъстът се сети, че наблизо има някакви помещения на пътните служби, в които работи неговият съсед, на село, но който сега, естествено, не е на работа, но пък може да има някои негови колеги, които сега да са дежурни. Тия помещения бяха наистина в началото на моста и ние с тъста се затътрихме натам, тътрихме се, защото той не може да върви бързо, а аз бях отчаян, и след дълго чукане и хлопане се показа някакъв човек, който ни осведоми, че не може да ни помогне, понеже тия гуми са безкамерни, а тук няма с какво да ги оправят, нито пък имат подобни гуми, с подобни джанти. Поблагодарихме му и се върнахме при колата.
А, да, естествено, жената отричаше да ме е възпирала най-категорично да купуваме нови гуми и ме укоряваше на всеуслушание, че не съм купил нови - тя ли трябвало да мисли за всичко. Е, като е с майка си и баща си до нея, какво да я правя? Те като че ли не я знаят каква е. Сто процента съм сигурен, че повярваха на мен.
Както и да е, вече нямаше друга възможност, освен да викаме баджанака от Шумен. Той много ни се зарадва. Чака ни на маса, пък ние го викаме да ни носи резервни гуми от Шумен. И започнахме да чакаме.
Чакаме, а навън студено, но не вали, и в колата стъклата се запотиха. На всички им е студено, освен на мен - от бяс, и от време на време пускам двигателя, да работи парното да ги топли. От време на време забърсвам по някоя дупка в стъклото, да видим, идва ли баджанака или не. Всички вече започнаха да хвърлят лакоми погледи към баницата, но тъщата я варди като Цербер вратите към ада...
Най-после баджанакът идва. Носи две гуми, защото намерил някакви с друг диаметър. Сменяме ги и потегляме. Всички тръпнат и гледат по пътя за дупки. Аз няма какво да гледам, те ме предупреждават за всяко препятствие на километър напред. На мен вече не ми пука. Сто процента съм сигурен, че до Шумен ще стигнем без проблеми, но не им го казвам. Имам си аз една теория за количеството лош късмет, който може да ти се излее на главата за един ден, и досега тя не ме е подвеждала. Лошият късмет за днес отдавна свърши. И да стане пак някой инцидент - по-добре - така ви се пада. Да бяхте гледали пътя докато гумата още не се бе спукала.
В Шумен всички слизат с тавите и се насочват към трапезата, където пък ги чакат сватите от Карнобат - майката на баджанака и брат му с цялото си семейство. Аз обаче им тегля една майна на ум и се насочвам право към сервиза за гуми, който за мой късмет (лошият късмет вече се е излял, сега към мен тече добрия) се намира точно до блока на баджанака.
В Шумен хората са по-човечни. Работят и на Коледа. Точно за такива балъци като мен. Вземам всички налични пари на заем и отивам в сервиза. Ядът още ме тресе и сам си свалям гумите, макар че това може да го свършат и хората от сервиза. Там набързо ми оправят окривената джанта, осведомяват ме, че резервната си гума мога да я хвърля на боклука, барабар с джантата и ми вземат съвсем прилична цена за две употребявани гуми, но с грайфер. На мен хич не ми пука, че горе ме чакат. Върша си работата, докато двете „нови” гуми са сложени на задните колелета и тогава се качвам горе – потен като прасе – едно от яд, друго от кюмбето, с което сервизът се отоплява. Приятна компания бяха тия хора от сервиза, можеше да остана още при тях, ако нямаха работа да вършат.
Вече ми е минал ядът и изпълнен с енергия се втурвам към масата, където другите вече са успели да си наваксат с пиенето и яденето. Темерутестото ми поведение се сменя с бъбривост - да компенсирам, дето не уважих масата в началото.
Вземаме им акъла на карнобатските роднини. Не могат да си отворят устата от нас. Само се хилят. Като спра аз, почва я жена ми, я тъста. Направо ги убихме с приказки. Да видят те, каква сме компания за маса!
Както са в приповдигнато настроение, всички ги тресе страх, как ще се върнем обратно в Русе. Тъстът, макар и да има проблеми със сърцето и почти вече да не пие, сега опита от всички алкохоли в подобаващи количества, накрая затисна и с уиски. Жена ми и тъщата не ги мисля - те носят на пиене в почти неограничени количества - няма такова нещо като пияна жена. Сега още при първата подкана да си вървим, всички скачат готови от столовете - друг път се налага да ги подканям по десет пъти. Всъщност, какъв ми е кефът на мен на тия събирания? Не мога да пия и трябва да ги возя с тая трошка сто километра в едната посока и сто километра на обратно.
От Шумен излизаме с ръмеж. Засега не е чак толкова студено, да се надяваме, че няма да заледи. Всички в колата са като на тръни освен мен. Иначе са все усмихнати и в приповдигнато настроение. Кеф ми е да ги гледам. Истерията ги е обхванала яко. Като наближаваме Разград се спука мъгла. Рядка мъгла. В смисъл, рядко се среща толкова гъста мъгла. Движим се като мравки. Нищо не се вижда на два метра от мен. Хващам осевата линия и карам по нея. Обаче, като изчезне осевата линия? Тогава търся банкета. И така банкет, осева линия, пак банкет... Всеки в колата си е разпределил задачите. Тъщата следи от къде минаваме и съобщава на всеки пет минути. То наоколо нищо не се вижда, но тя я кара ориентировъчно, по време, тъй като този маршрут го е минавала хиляда пъти с кола. Жената и детето са източили шии като жирафи и гледат за дупки. Като викнат "Дупка!" и аз набивам спирачки. Тъстът, седнал до мене ме пита през половин час дали имам резервни чукче и наковалня, щото да замръкнеш на пътя без резервни чукче и наковалня било убийствено. Какво да му обяснявам, че тази кола няма нужда от чукче и наковалня?
След известно време започва да ми се струва, че не се движим. Пред мен е само бял фон . Не се вижда нищо, което да се движи. Осевата линия, когато я има, е непрекъсната и също е неподвижна. Това си опасение, разбира се, го спестявам на возещите се с мен. Движението ни твърде много напомня на американски футбол. Всички масово се радват на всеки спечелен метър на игрището - в нашия случай на всеки достигнат етап от пътя, който разпознаваме като такъв.
Най-накрая мъглата свършва, но какво от това? Вече сме в Русе. Всички – по къщите – радостни, радостни... На мен всички дрехи – от най-долните, до най-горните – мокри...