Септември , Декември, Май... Изгризвам ноктите си до дъно. Прегризвам всичките си желания с бясна настървеност. Мечти се убиват в утробата на утрото. Мечтите болят ако са мъртвородени. Аз няма да им позволя да се родят...
...
Тя казва , че всички бягат от мен , защото ме мразят. А аз съм дъщерята на слънцето ? Защо ме мразят?
...
Тя казва , че те не ме обичат. Ще дойдат в тъмното и ще отрежат косите ми . Но косите ми са жасминов дъх. Защо не ме обичат ?
...
Тя казва , че те ще ме прогонят. Ще запалят люлката ми и ще пуснат дивите вълци след мен. Но аз съм ябълкова прашинка. Защо не ми искат?
...
Оставам в тъмното . На ръба на прозореца. Тя идва и целува челото ми. А мама никога не ме е целувала по челото.
После сядам в скута й и тя ми разказва за звездните полета. Там били моите сестри , които ме чакали. Щели да ми ушият одеалце от лебедов шепот.
Искам да отида при тях. Искам да съм при сестрите си. Тук съм самотна.
-Скачай! – крясва тя в ушите ми и едва не падам от ръба.
-Но защо да скачам ?
-Те ще дойдат при теб , малка моя , ще дойдат , но ти трябва да скочиш. – прошепва тя и ме гушва силно.
-Но звездите са горе . Не трябва ли да полетя с пеперудени криле, вместо да скачам ? А и ако скоча ...
А тя не казва нищо. Пак се е скрила. Винаги прави така , когато и задвам много въпроси.
...
Пак си стоя в тъмното. Счупих чаша и заплахах. И много ми се сърдят... А искам да се извиня и обясня. Но не ме слушат.
Но тя пак идва.
-Ще дойдеш ли с мен ? - пита нежно и милва главицата ми . Те са лоши с теб! Нека ги накажем.
-Но как ? – питам аз и очите ми крещят от надежда...
Тя се усмихва и изсипва в детските ми ръчички десетина таблетки... приспивателни.
Гледам я , и я разбирам , и не .
-Защо... ?
-Сънищата , малка моя , са красиви , много красиви. И знаеш ли , най- хубавото е , че там никой не може да те нарани... Не ти ли се иска такива сънища да са вечни...
Аз и се усмихвам и взимам таблетките...
....
Бяло и черно се преливат в едно. И треперя от студ. Ще отида в другата стая при мама... ще отида. Но сиви ръце и сиви лица ме дърпат... Държат ме здраво... толкова здраво.
Пропадам...
Крещя, но вътре в себе си. Имам глас зад решетки...
...
-Не биваше да казваш , че не й вярваш , че ще опита да сложи край на живота си
-Но тя просто се лигавеше! Не трябваше да плаче...
Гласовете се преплитат. Познати са , но и стряскащо далечни.
...
Мъглата бавно ме пуска. Всички са около мен и питат какво искам. А аз просто ще повърна....
...
И отново е тъмно. Всъщност винаги е било. Плача. И се моля тя да дойде. Защото притъпява болката ми.
Но я няма. Спомням си , че каза как да я повикам. Просто трябва да забия острието в себе си... Правя го леко. Но и няколко капки кръв и стигат.
Идва и се хвърлям в прегръдките й. И я обичам , толкова , толкова много. Тя си говори с мен вместо мама. Разказвам й за всичко , вместо на мама...
Двете рисуваме сенки по стъклата. кръщаваме ги с имена. Те са ми приятели. И никакви врагове.
...
Една от любимите ми сенки е Джес. Тя е най- добрата ми приятелка. Ама най!
С нея ходим къде ли не ! Но най- хубаво беше на една тиха поляна през юни под звездното небе.
...
Само не разбирам защо мама казва , че татко ни е изоставил. Та той идва всяка вечер и ми носи захарен памук. Но ме е страх да й кажа , за да не ми забрани да се виждам с него.
...
Аз съм писък. Раздиращ и незаглъхващ. Караме се и понякога крещя ... крещя толкова дълго... Час , два... три...
Те казват , че е лудост.
Но аз не съм луда. Не съм.
Имам приятели , ходя на училище. Не съм толкова различна от другите.
Значи не съм луда...
...
Стоя пред вратата , докато говореха с психолога. Те не знааят , но всичко се чува.
...
-Има ли нещо за което Ви обвинява ?
-Преди време , беше на пет или шест и казах , че е копеле. Но какво от това – истина е . Тя е осиновена. Деца като нея са копелета. – равнодушно казва мама.
-Друго... ?
-Още не ми е простила , че когато беше на единайсет и беше с една черна рокля и казах , че прилича на някоя... на някоя от бранша. И че като нищо като останем без пари , защото съм безработна и ни издържат баба й и дядо й , тя ще стане курва...
Гласът на психолога трепереше...
- А какво по дяволите не й казахте!?
Мама се замисли. Но не се сети...
-Тя знае ли , че я обичате ? – продължи той.
-Ами ... да. Би трябвало.
-Би трябвало ?
-Просто й го казах само веднъж... Защото тя си го знае.
...
Просто бях щастлива само веднъж. Само...
...
Измислих си толкова неща. Защо не успях да си измисля щастие...
...
Адиос , Аврора. Или как се убиват лебеди... – изписа с леко разкривен почерк психологът. Но после скъса листа , смачка го и го хвърли.
...
Това не е случай. Това не е болест... Бягство е ...