автор: Izabella

И стигнала до ръба на собственото си дишане,
разбивам онази крехка илюзия за стъклените светове,
в душите ни…
Защото няма да се върнем никога там, където сме били,
за да си липсваме.
Поради онази самодостатъчност-спасителна,
която понякога наричаме щастие.
И все пак,
отново се раждам за усещането.
Раждам ли се?
Усещането за приютеност,
в един друг миг
максимално отдалечен от реалността,
максимално сливащ се с поносимото умиране
на изпепеляващият танц в очите ни.
Само в очите ни.
Когато спираме само за глътка любов.
Любов,
живееща в бетонните крепости на неверието,
пърхаща в усмирените ветрове на съзнанието
някъде далече,
от нас,
в нас
въпреки

нас.