автор: Diary_Of_Jane

Денят е топъл, задушен. Малко след обяд по небето пропълзяват светло сиви облаци. С напредването на деня те се скупчват плътно един до друг и потъмняват. Става по-тъмно с всяка минута. Вече е вечер, на небето няма нито една звезда.
Духа силен вятър, клоните на дърветата се веят, листата шумолят. Една единствена мълния разцепва небето с мощен гръм и осветява града. Завалява пороен дъжд.
Малко по малко месечината си проправя път през облаците. Продължава да вали. Студените капки, едри като билюри танцуват по лунните лъчи.
Но какво става? Листата на дърветата си шушукат. Цветята чули от тях, че вече се развиделява - идва време луната да си ходи и танцът на дъжда да свърши. Слънцето скоро ще разстели златните си лъчи и какпите бързат да се маскират като роса.
Как? Сутринта е сива, мрачна, влажна, хладна, но свежа. Но къде е слънцето? Ах, ето лъчите му проправят път през облаците като златни копия. Колко е красиво, светлината му гали нежните листенца на цветята, и капчиците на росата блестят като малки диаманти.
Времето лети, новият ден се прояснява, отново става топло и лъчите на слънцето блестят в изпаряващите се локви. Към обяд вече е толкова горещо, че се вижда как тежък, въздуха се движи. Слънцето се търкаля бавно по небето, и се готви да посрещне залеза. Той също без да бърза спуска леко розовите си воали и оставя на луната да ги прибере.