автор: Bonnka

Събуждам се в една излишна сутрин затваряйки очите си отново за да си представя теб.
Ти...
Изхлузваш се като надежда от завивките, косата ти е в хиляди посоки, изглеждаш тиха и нестихващо погрешна. Изглеждаш толкова спокойна, а си всъщност незавършена. Празна...
След банята оставяш мокри стъпки по килима и хилядите капчици по тялото ти светят огледално, като роса погалена от слънцето. Но парят...
Красотата ти е толкова болезнено натрапчива, съсипваща - убива. Мен...
Чудя се дали разбираш, когато аз надниквам във очите ти и топлите ми мислени целувки дали остават забелязани по тялото ти? Като следи...
Написвам името ти по стъклото на прозореца, можеш ли да видиш? Ослепя ли...
Ти не можеш да поемеш толкова любов. Какво не ти достига...
Вземам те в едно красиво място, където сме единствени, но ти си само вид материя и все едно те няма. Смисъл ли си...
Ти знаеш всяка моя скрита мисъл, не чакай. Направи го...
Колко обич ти е нужна, имам повече отколкото съзнаваш и не искам нищо във замяна само да ми позволиш да те обичам. От какво си болна? От себе си ли...
Защото...аз също болен съм от теб.
Ще дойде време в което ти ще бъдеш само спомен от светлината си. Но ще е късно...
Ти прекоси душата ми.
Направи гробница във нея.
Положи границите на безумието.
Погълна мислите ми.
Същността ми.
И аз съм роб.
Убий ме...не чакай повече...убий ме днес. Защото утре ще е късно...защото утре ще съм мъртъв...