автор: Izabella

Усмихваш, задъхваш, приютяваш!
Точно в тази последователност
ме откриват очите ти,
за да не се изгубя
в облачните отсъствия.
Слънцето полепва по устните ми
и е горчиво и
ме опипва
ненаситно,
непокорно,
непостоянно.

Когато си близо
те дишам накъсано
трудно е да те овладявам
в себе си
като странна мисъл.


После душата ми утешаваш,
то е нещо съвсем естествено!
Не искам да осъзнавам тъмното на крилата си.
Искам да съм непозната за самата себе си,
а когато някога се срещна
да се усмихна, категорично на времето.
Да го поздравя като стар приятел,
да се повдигна леко на пръсти
и да целуна бързо челото му.
Тихичко в себе си да се прекръстя,
да си изпера белите ризи,
да си приготвя погача и вино,
да си погаля мислите, сините
да се изпея на синовете обичните,
да се разкажа на крайезерен камък,
да се запилея в жилавите тръстики,
усмихната,
задъхана
и приютявана.