автор: jonkata

Сипеят ме влачи,
лесно е и става бързо,
снабдяването с блъскащи се камъни –
ритмично, следва неслучаен план.
Когато „горе” няма
смислените основания са прах,
и пустотата също –
залепне ли по зъбите,
със всяка глътка въздух
кладенеца циментира.
На въображението
му се скъсаха сандалите,
босото стопи и сила, и магия,
протягам си ръка –
отново моята,
единствената дето
има вид на дар.