автор: VOINOV

Отминали времената на Василий Българоубиец и близо двете столетия, през които българите се превърнали в обикновени византийски поданици. Свободолюбивите настроения били потъпкани, а болярството, превръщащо се в местни феодали, служело вярно на византийските си господари. В старите български земи обособени в темата Паристрион, живеели вече и българизиращи се елементи на кумани, узи и печенеги и други племенни групи.
Използвайки вълненията около повишаването на данъците на балканското население, заради сватбата на Исак Ангел с дъщерята на унгарския крал, братята Тодор (Петър) и Асен успели да канализират народното недоволство в целенасочено освободително движение.
В града Търнаба (Търново) те издигнали храм на името на св. Димитър, в който положили чудотворна икона, придобита по неведоми пътища след разграбването на Солун от италийските нормани. За освещаването му поканили трима гръцки епископи, които по незнайно какъв начин били принудени да ръкоположат българския свещеник Василий за епископ. Така била възстановена българската православна църква. На главата на по-големия брат Тодор била поставена корона, провъзгласен бил за цар по каноните на църквата от епископ Василий и получил името Петър.
След освобождаването на земите на изток, Петър се установил в Преслав. По-малкият брат Асен бил обявен за съвладетел пред войските и кумансите съюзници, и се установил в Търново.
До есента на 1186 година била освободена почти цяла Северна България. Целта на братята била да се достигнат границите на Първото българско царство и величието на Симеон.
След една експанзия на византийската империя на север, Асен е обсаден в Ловеч. След неуспешната тримесечна обсада се стига до преговори и подписването на споразумение, като заложник на мира станал най-малкият брат Калоян, който останал като заложник в Константинопол в продължение на дълги години.
Преминаването на третия кръстоносен поход от 1189 година през Балканския полуостров и конфликта на европейските рицари с Византия, позволява на братята да продължат борбата за присъединяването към новата държава със земи на юг от Балкана, заселени с предимно етническо българско население. Войските на по-младият, пламемен, енергичен и войствен Асен се спуснали по течението на Струма, чак до Серската област и Беломорието. Присъединени били и областите Браничево и Белград на запад.
Силната воля, безкомпромисността и строгостта на Асен явно не били по вкуса на част от болярството. Иванко, убиецът на Асен, лишил младата държава от напористия си военен предводител. Така столицата била овладяна от кликата на убиеца-болярин, която поискала помощ от Алексий ІІІ. Поради липсата на поддръжници и приближаващите войски на Петър, узорпаторите били принудени да търсят спасение в двора на византийския император.
В Търново се установил цар Петър, като изтеглил при себе си и третия, по-малкия брат Калоян. Само след няколко месеца и Петър е убит при нов болярски заговор. Така Калоян застанал начело на младата държава.
Изглежда Калоян да е боравил с твърда ръка. Смирява болярите за разлика от братята си, и използвайки дипломатическите си умения придобити при престоя си във византийската столица, успява да стабилизира страната и да постигне споразумения с управителите на пловдивската, родопската и струмишка области. Същевременно изпраща кумански отряди напред да опустошават империята. Този период се оказва уникален с българо-куманското военнополитическо сътрудничество.
Използвайки рухването на Византийската империя под ударите на четвъртия кръстоносен поход през 1203 - 1204 година, Калоян успява да присъедини към страната голяма част от Тракия, Родопската област, Македония, Косово и части от днешна Албания.
Между папския Рим и Търново били разменени пратеници и писма, в които Калоян се титулува “Император на България и Влахия”, и през 1204 година се стига до църковна уния. Така през ноември същата година архиепископ Василий е ръкоположен за примас, а Калоян приема кралската корона. Но типично по български унията била възприета формално и православната същност на църквата не се засегнала.
Новосъздадената Латинска империя със столица Константинопол изказвала открити претенции към земите на българския цар на север.
Калоян не се забавил и подкрепен от 14 000 куманска конница получена в зестра (царицата била куманка) се отправил срещу латините. Битката била страшна. Точно на годишнината от създаването и Латинската империя била разбита. Погинал цветът на европейското рицарство, а император Балдуин бил пленен и отведен в Търново. На Латинския трон се възкачил неговият брат Хенрих, който веднага привлякъл на своя страна ромейската върхушка.
Тогава Калоян с помощта на куманските отряди разорил много тракийски области и вече се зовял гордо Ромеоубиец, заради спомените за Василий Българоубиец и унищожението на Самуиловата държава.
През 1207 година с мощна армия обсадил морския град Солун, но в нощта преди щурма пада убит. Мненията за смъртта му са различни. Една от версиите е, че е прободен с копие от солунския великомъченик св. Димитър – което излиза извън границите на нормалния разум. Друга е, че шуреят му Манастър се е продал на ромеи и латини, в резултат на което царят е убит. Трета версия свързва болярина Борил – царски братовчед – в заговор с царицата куманка – за което българите и днес имат показателна песен. Четвърта е версията на византиеца Георги Акрополит, който казва, че българският цар починал от естествена смърт, след като почувствал болка в страната от предполагаем воден плеврит.
Борил придобил царската власт след женитбата си с царицата куманка. Синовете на Асен, Александър и Иван Асен, били отведени при куманите, а оттам се отправили при свободните руси – казаци – бродници, има и информация, че са пребивавали и при своите братовчеди във Волжка България. За синът на Калоян се предполага, че е бил по това време в Рим.
Със силата на оръжието при Асен и Петър и особено с дипломацията при Калоян, България се превърнала отново в мощен политически фактор в Югоизточна Европа.
При Борил държавата изпаднала във вътрешно и външно политическа криза. Отцепили се Родопската област и Македония. Унгарците завзели спорните области Белград и Браничево. Сърбия съществувала на юг от тези области. Битките които водил Борил с латините се оказали неуспешни. В 1213 година успял да сключи мирен договор с Хенрих Фландърски, като му предложил за съпруга заварената Калоянова дъщеря.
Търсейки опора в църквата, на свикания православен събор в столицата Борил осъдил яростно богомилското движение.
Влошили се отношенията му и с куманите след развода му с царицата и вземането за съпруга на една от племенниците на латинския император. Във Видин избухнал бунт, който скоро бил потушен с помощта на западните съседи унгарците.
Всичко това довело до вътрешно напрежение и междуособици и за подготвянето на почвата за завземането на властта от законният престолонаследник Иван Асен, синът на Асен.
Твърди се, че претендентът е пристигнал в страната с наемни руски сили и след завладяването на източните части е обсаждал Търново от седем месеца до седем години. Около 1218 г. при опит да избяга Борил е пленен и ослепен.
В този исторически момент Родопите и държавата на деспот Слав се намира под влиянието на епирците, Пловдив е под латинска власт, а Белградската област и Браничево се владеят от унгарците.
Въпросът на запад се решава, когато унгарският крал Андрей ІІ, връщайки се от след кръстоносния си поход до свещените земи, моли да мине безпрепятствено през българската земя. След проведените дипломатически разговори Иван Асен се оженва за унгарската принцеса и получа като зестра спорните области. Скоро е подписан мир и с латинската империя.
На юг и югозапад отношенията с епирската държава са все още трудни. Теодор Комнин разширявал непрекъснато влиянието си на изток, изтласвайки никейците в желанието си да се провъзгласи за законен наследник на византийската империя и да овладее Константинопол.
С династичен брак, като една от дъщерите на Иван Асен ІІ се омъжва за сина на Теодор Комнин Мануил, мирът е постигнат, като за това е подписан нарочен договор. Необезпокояван между 1225 и 1230 г. българския владетел отнема пловдивската област от латините и държавицата на Деспот Слав отново му се подчинява.
В 1230 г. Теодор Комнин вместо да нападне Константинопол отправя войските си на север към българските земи. Със светкавични действия, подкрепян от куманската конница, Иван Асен пресреща армиите на агресора. Договорът или писмената клетва на Теодор Комнин е забодена на върха на копие и екзалтираната българска войска, водена от справедлив гняв, разбива епирската армия при Клокотница. Теодор Комнин е пленен в едно със семейството си и знатните велможи и е отведен в Търново, където след някакви интриги срещу царя е ослепен. Обикновените войници са освободени да се завърнат по родните места обезоръжени. Този прецедент в историята довежда до там, че всички области и крепости на Солунската държава на юг се предават без битки и преминават под българска власт. България се разпростирала отново от черноморското до адриатическото крайбрежие и на север от Дунав до беломорието, и отново граничела с три морета и почти достигала границите при Симеон. В границата на държавата влизали земите от източна Тракия, цяла Македония, големи части от Епир и Албания, та чак на запад до Далмация с града Дубровник.
Царят привлича основните църковни кръгове в различните области и дарява множество манастири. Въздигната е българската патриаршия в 1235 г., а влиянието и достига до влашките, молдовски и руски земи. Охридската епископия остава автономна, но в много близки отношения с царя.
Влиянието си в Сърбия Иван АсенІІ осигурил като подпомогнал възцаряването на крал Владислав от Неманичите. Посредничеството е било осъществено от архиепископ Сава – Растко (брат на краля) и една от незаконородените дъщери на Иван Асен ІІ се омъжила за сръбския владетел. По-късно, в края на 1235г. архиепископ Сава почива в Търново и е обявен от сърбите за светец. Царският тъст измолва мощите му и те са преместени по-късно в Сърбия.
С различни дипломатически маньоври, с подписването на договори ту с никейци, ту с латини, ту с епирци и впоследващото им разтрогване и преподписване, цар Иван Асен ІІ осигурява на българската държава стабилитет и сигурни граници за десетилетия напред. Така царуването на цар Иван Асен ІІ се явява като най-цветущото време или като втори златен век за втората българска държава. Това продължава, докато не се появява новата опасност от североизток, свързана с напиращите монголо-татарски армии, от които изтръпва цяла Европа.
Интересно е, че средните векове ни дават информация за династичните, брачни и извънбрачни връзки на българските владетели и колко смесени са били родовите им корени. И в първия момент бихме решили, че те не са никакви българи. Но като вземем в предвид, че в тези времена е съществувало непрекъснато преселение и разместване на големи групи от хора и това е продължило векове наред, сега знаем, че никой от нас не би могъл със сигурност да проследи родовите си корени назад през хилядолетията. Можем да сме сигурни в едно, че така се е създал един народ , една нация, в чийто генофонд дават заявка над 50 племенни групи. Народ запазил се през вековете и изградил своята същност, култура и монолитност.