Два етажа самота,
раздират успоредна в времето
раздяла.
Премазана от грешки тишина
разкъсана на викове...
и спряла.
Две ръце без топлина,
прегърнали безоблачното
детство.
Забравили какво е красота
усмихват се по нужда,
че е лесно.
Два ковчега без адрес,
издирват сляпо свойте
подчинени.
Подвластни сме на този интерес
защото всички тук сме ходещи
мишени.