автор: apostolicia

Здравей, слънчице. Липсваш ми. Свикнах да те виждам всяка сутрин на монитора си и сега ми е някак криво. Нищо не танцува там, никаква бележка, никакъв поздрав. Не търся песен, която да ти изпратя и дори кафето ми остава неизпито, защото просто зяпам напрегнато в екрана, белким нещо се появи и затанцува. Сигурно имаш много работа.
Учат ни да мислим проактивно. Учат ни как да планираме, как да разпределяме времето и задачите си, как да се борим със стреса. Истината е, че всичко това са едни колосални глупости. Проактивно! Дрън-дрън! Само нагнетяват стреса. Стресът, че трябва пак да пътувам на стотици километри през почивните дни, да уча, после да се върна стотици километри и в понеделник отново да съм на работа, смачкана от умора. Стресът, че не си според правилата, че е трябвало така, а ти – иначе! Как мрънкам! А не бях такъв човек. Впрочем, преди да разбера, че и без да ме учат как да си разпределям времето и как да си планирам задачите, съм го правила години наред, това дори ми носеше удоволствие. Да седна сутрин с тефтера-органайзер и първото кафе и да си набележа важните неща, които трябва да свърша през деня – ежедневно го правех и то с кеф. А сега даже ми е противно. Дали защото от умора покрай това обучение, ми остава все по-малко време /желание/ за писане на задачки, които и без друго ще свърша. Или по стара традиция да намразвам всяко удоволствие, вменено ми като задължение. Така и не прочетох „Война и мир” – беше задължително. Добре поне, че „Анна Каренина” не влизаше в учебната програма, та поне нея прочетох. И понеже вече не е задължително, мога да седна да изчета „Война и мир”, ама надали ще намеря достатъчно време за мислене. А механичното четене на книги е по-отвратително даже и от задължителното такова.
Дрънкам глупости. В моя офис настъпиха известни промени. Към по-добро, надявам се. Преди седмица проведох интервюто с кандидатите – впрочем 67 души бяха, слава Богу, че се явиха само 17 от тях – и вече попълних щата. Сега мога да си отдъхна от бясното надпрепускване с времето. Мълчината вкъщи също леко се отдръпва, понеже вече не съм толкова изморена, че да се изключвам от главното меню, щом прекрача прага. Сега пък съм болна. Много е гадно да ти е лошо и да си на работа. Настинах ли, някакъв неверен вирус ли пипнах - не знам, но ми е гадно. Вече имам усещането, че съм изпила всичкия витамин С на света и няма да има за децата от ... Ангола или Монголия - без значение. Горкичките деца! Впрочем файда от витамин С няма кой знае каква.
Как си ти? Здрава ли си? Студентите? Германците? Колегите? Командировките? Децата? Французина? Писането?
Искам всичко да питам, а не се сещам за същественото. Но кое ли е същественото? Приоритетите ни непрекъснато се разместват в тази бясна бъркавица и, ако в този миг едно е същественото, утре по същото време то вероятно няма да е такова. Междувременно ще са се сменили няколко съществени, а първоначалното съществено пък ще е претърпяло няколко метаморфози. Както и ние самите.
Не пиша. Мъчно ми е. Нямам какво да кажа ли? Нищо не ме вълнува ли? Не искам да мисля, че може да е така. Кажи ми, че не съм се изгубила. Или поне ми кажи, че знаеш къде съм се изгубила и ще дойдеш да ме намериш!
И двете ще посадим дръвче...