автор: sedmi

чувствата са странно нещо. някои идват със силата на
ураган и изчезват като нежен бриз оставяйки след себе си бледо усещане за нещо сбъднато. други бавно и сигурно набират сила като приливна вълна и не познават ни преграда, ни пощада. но има и такива с живот кратък. те запълват ежедневието и го раздробяват на малки късчета. изяждайки ни на малки порции. а хората като мазохисти ги търсят, подхранват и страдат за да ги има. пристрастени са към това да чувстват, макар тези чувства да са еднодневните мухи хранещи се с мърша от собственото им тяло.
привикнали към тази леш ставаме безпомощни когато се срещнем с истинските чувства. липсва ни силата да се потопим в тях. страхът, че всичко е мимолетно ни кара да се свиваме и да се затваряме. от това боли, но нали сме мазохисти. ежедневието ни ни е белязало като болни хора и като такива сме свикнали да се примиряваме. "такъв е животът" смънкваме и се завличаме в собствената си кочинка спретнато подредена да посрещне всичките ни нужди. с времето силата изтича от нас и притиснати от безнадеждноста приемаме това.
всичко става нормално за ослепелите ни очи, всичко е нормално за закърнелите ни чувства. вече не разпознаваме лика си в огледалото, мислите ни забавят скороста си, чувствата ни замират, дъха ни вече няма сила.
какво се случва с човек не успял да хване вълната и останал далеч зад нея?