автор: Dokosnata

...А ние рисуваме изкуство
по цветно от всички цветове!...


Шепот, разпръснати брилянти, огнени искри.
Вятърни коси, пясъчни нозе.
Забранени прегради, шеметни жени
поглеждат две очи покварени от меките криле.

Спокойствие - градът замръква.
Бавно гаснат всички светлини.
Страст - всичко втренчено замлъква,
помирисани и видяни през сенчести гори.

В точен час всичките заспиват.
Аз оставам с догарящата свещ.
Чакам да дойде часът да се преливат
две стенещи лица с копнеж.

Стрелката се премества, часовника заудря.
Сърцето бясно искача от гръдта.
Имаш ли нужда
да те стопля от студа?

Лампата изгасва, сетивата се усилват.
По носа ти лек канелов аромат.
Не, тази вече няма да те насилват
тази вечер ще се слееш с водопад.

Тъмнината се стоварва
и обагря с тъмен тен нашите тела.
Със златист тен ни дарява и луната -
подвластничка на нашите тела.

А ние рисуваме изкуство
по цветно от всички цветове!
В този час се отдаваме на непознато чувство,
непознато дори за наще светове.

Тихо е, тъмно е, само твоите очи блещукат.
Аз пея с мълчание.
В нощта две жадни лица се целуват
и обагрят дори цветята със желание.

Косите ти тъй меки се преплитат
и разливат между мойте пръсти.
Очите ми те гледат и те питат:
"Ще бъдем ли отново същи?"

Тялото ти е по-меко от коприна.
То топли моето, то топли и душата.
В тази зимна нощ аз няма да изстина,
ще ме топлиш със снагата.

В този късен час аз никога няма да спя.
Часът ще мълчи и ще ни закриля.
Той ще пази нашите тайни, ще е пазител и на любовта,
зарди нас ще спира.

Ще се помни още дълго този аромат на канела, този свеж въздух,
това ледено и гладко тяло.
Винаги ще съжалявам, че може би избързвах,
винаги би ми се искало да те погаля още малко.