автор: lepidopteria

На остров в морета нечути
Издигал се замъка „Драг”.
Той имал вълшебства прочути,
Но имал и отколешен враг:
Най-лошата фея в морето,
Стихия, наричина, зла,
Страшилище вечно, което
Извършва злина след злина.

В нашия замък далечен -
замък с високи стени -
отдавна живели чудесно
три принцеси, три родни сестри.
И всяка била надарена
от своя орисник с талант,
и всяка била заклеймена
да си носи съдбовни знак.
Първа била Цветелина –
принцеса със смугли очи –
и носела тя детелина
за сполука в големи беди.
Била тя орисница мила,
Носеща вечен късмет
И пазела истинска сила –
Живяла с цветята навред.
Втората малка принцеса
нарекли на ранна звезда
с име блестящо – Зорница –
да изгрява със всяка мечта.
Ранобудна, красива и тиха
Тя изгрявала сутрин сама
И със лъчите си бели
Пробуждала рано деня.
И тяхната малка сестричка
Славея нарекли в хор –
хем свободно излитнала птичка,
хем огласяща целия двор.
Те своето кралство владяли
разумно и с много любов,
но фея зла им завидяли
и внесла в замъка смут.

Таз сутрин лениво в леглото
Зорница дълго поспала
и Слънчо не грейнал, защото
не била преди него изгряла.
И всички в кралството тихо
продължили с нея да спят,
а имало работи много,
дето чакат да дойде денят.
Цветята дълбоко заспали,
не ухаещи в нощни тъми,
детелинката мъничка чули
как издъхва без топли лъчи.

Само совата глухо запяла.
Нощна твар тя само била
и Славея в просъница чула,
че закъснява веч заранта.
Подскочила с глас да събуди
сестричките спящи, но в миг
започнала тя да се чуди
виновник има ли тук?
- Ах, как е заспала Зорница,
без да е чула в нощта
вика на толкоз звездици,
че идва вече деня?
И даже цветята красиви
подвили главички в сън,
не търсят лъчите щастливи,
защото тъмно още е вън.
Как совата страшно извика
и гласът и мрака раздра.
Нещо се случва нечуто,
но как, как да го разбера?!

И тихо, със боси крачета,
Славея излязла навън,
събудила трите врабчета,
на дървото потънали в сън.
- Хей, птички, кажете ми нещо,
видяхте ли снощи от там,
защото Зорница спи още
и как да я будя, не знам?!
Мен совата стресна ме с крясък
и чух я да казва в нощта,
че разказал й морският пясък
за идеща бързо беда.
- И ние това сме разбрали –
чуруликнали птичките в хор –
Зорница две феи приспали,
за да ни пратят нощния мор.
Той бързо със студ ще покрие
пъстрата цветна градина
и всички цветя ще убие,
а с тях – и Цветелина.
Тогава късметът ни вече
не ще ни помага в беда.
А ти бързай – бягай далече,
да спасиш поне радостта!
Не казвай на никого нищо,
не вярвай на морски лъжи,
не взимай нищо излишно
и бързо – бързо тръгни…

- Как мога сестрите ми родни
да оставя в такава беда?!
Аз феите лоши и водни
ще накажа и тях ще спася!

Със боси крачета стремглаво
Славея се втурнала пак
да бърза в двореца да иде,
защото страшен е нощният мрак.
А там я очаквали спящи
сестрите й в тиха тъма…
А веч клони бурно поклащал
Вятърът леден в нощта.
Студени вълните бучали
с вековния глас на страха
и феите се развилняли
да омагьосват и да рушат:
- Вълни на морето свирепи,
обгърнете двореца със студ,
вместо птици, прилепи слепи
да кръжат на север и юг.
Да слее веднага морето,
потъмняло както нощта,
в този миг, в този миг със небето
да не грейне нито звезда!
Само Славея остана
и само тя ни прави бели.
И не знаем къде ли се дяна –
да я спрем, за да не ни пакости!

Сговорът на феите лоши
обаче получил ответ -
Три птички, събудени вече,
донесли им плашеща вест:
- Нас праща ни малката мила
Славея от замъка драг,
да ви кажем, че имаме сила
да отблъснем всеки наш враг!
Щом искате кралството наше –
да бъде войната война –
добрите умеят и да са лоши,
щом плаши ги явна беда!

- Как може? Как е възможно
пернатите да ни корят?!
Те нямат сила вълшебна
и ние няма да им простим!

- Вие не можете вече
да правите още злини!
И няма да ни попречат
студените морски вълни!”

Издигнали смело главици
с малки крилца в нощта
са пазят трите сестрици
и живота свой досега.
Трите малки врабчета
безстрашно стояли на пост,
заглушавали с думи-звънчета
ревът на вятъра лош.
И точно тогава Славея
разбрала какво е могла ,
а можела всъщност да пее
и с песен да прави дела.
Изтичала бързо на двора,
поела си въздух и с глас
събудила птици и хора,
събудила целия свят.
И всички пернати в небето
политнали мигом сами,
че талазите зли на морето
да върнат в покой кат преди.
Застанали като войници
с махащи силно крила
и, всъщност, таз армия птици
на Славея опора била.
Малкият брат на Ветрея –
феята вятърно – морска –
на помощ дошъл на Славея,
на хора и тварите горски.
Подухнал отпървом с крилата
на птичата армия смела,
размърдал тихо цветята
и на Ветрея подсвирнал умело:
- Хей, сестричке, защо си такава?!
Големи сме веч за игра!
От кога си толкоз лукава
и лоша, кажи от кога?!

Бризът така се ядосал,
е спрял да вее за миг –
сестра си той омагьосал
със спомени мили за тях.
Но имало още да прави –
другата фея била
все още с позиции здрави
и вилнеела с морска вода.
В този ден я нарекли навеки
Стихия заради туй,
че въпреки всичко човека
плашела със своя вой. –
Чуйте ме, птички, красиви –
извикал Бриз осенен –
знам как лъчите щастливи
да върнем в нашия ден:
Славея, не спирай да пееш
сред градината с толкоз цветя
докато Месечко не изгрее,
за да ни спаси от нощта.
На него всичко ще кажем,
той може да ни насочи
как феята зла да накажем
и Слънцето пак да засвети.
Запяла отново Славея
с най-чудния глас на света
и в спомени мили Ветрея
разбрала, че е добра.
Задухала лудо вълните
да стресне Стихия в нощта,
когато не виждат очите
и изостря се само слуха.
– Хей, братко, къде се отвея?
Тук трябва ми твоята мощ –
издигни високо Славея
да оглася цялата нощ.
Аз мога вълните да върна
обратно в морската шир
и облака ще прегърна,
скрил месечко от тоз Всемир.
А после отивай по-бързо
в градината с чудни цветя
задухяй та всяко да звънне
като музика към песента.
Щом Месечко чуе отгоре
викът ни за помощ с песен
с поглед най-светъл и порещ
ще разсее мракът небесен.

Бризът задухал със сила
невиждана преди това
и с музика песен запяла
Славея насред нощта.
А смело Ветрея се спряла
пред морския дом на страха,
който Стихия владяла
с три магически полукълба.
– Аз вече събудих се, скъпа,
и не можеш да ме ловиш
в примки и колби с отворва
не можеш да ме успиш!
Излез от водата, Стихия,
за да видя можеш ли ти
да силна без да отпиваш
от солта на тез морски води!
Аз зная, че в три полусфери
си събрала три мощи сега:
светлината да не намерим
я запрати на край-света
и в първата сфера зарови
всяка искрица добра.
Излъга вълните пенливи,
че нямат шанс в любовта,
а, всъщност, те толкоз щастливи
се радваха на заранта.
Но ти им заключи сърцата
във втората сфера от страх,
че може би светлината
пак ще стигне умело до тях.
А в третата сфера затвори
На небето бистрия ум –
то обичаше с мен да говори
денонощно за всяка любов.
И Месечко тихо ни беше
мъдър съдник в нашия спор;
той заедно с нас се стремеше
да следи всичко от чудния двор.

– Ах, ти, предателко моя,
защо на всички разкри
как кралството ще завладея
с откраднатите души:
аз зарових затуй светлината
и Зорница дълбоко приспах,
за да имам власт над земята
и над силите скрити в тях.
Аз заключих здраво сърцето,
туптящо с пенлива любов
т дъното чак на морето,
готово на всичко с любов.
И затворих умът на небето,
да не разбира с какво тук сега
ще омагьосам кралство, в което
живее Цветелина със всички цветя;
че всичко тъй нежно ухае,
сякаш се ражда звезда...
И, знаеш ли, ще ти призная,
как мразя, как мразя това!

И пляснала с рибя опашка
във водата злосторнически.
Тя нямала никаква прошка
за вековните кралскиски стени.
Водата разпръскана силно
поела по път начертан
и събрала сила обилна
Да събори стените без срам.
Но Бризът бил вече високо
издигнал Слвея над тях
и чуло морето дълбоко
музика нежна и нейния глас.
А Месечко в облак загърнат
чул какво се случва сега
и безумно изплашен побързал
да засвети най-ярко в нощта.
Той облака блъснал сърдито,
че прикривал феята зла
и пробляснал по вълните,
които насочени към Драг били:
– Хей, вие, талази огромни,
на къде сте поели сред нощ?
Вие имате сили вековни
и още по-древна мощ!
Аз ваш съм приятел от веки;
играли сме, знаете май,
от преди да дойде човека,
и така ще си бъде докрай!
Но я ми кажете как може
Стихия вас да влуди ?!
А вас не ви ли тревожи,
че правите толкоз бели?!

– Стихия сърцето ни цяло
заключи в кръг без любов
и от болка по нас изгоряло
то дало й своята мощ.
А тя, за власт все ламтяща,
със силна и нощна магия
към замъка все ни запраща,
че всичко там да убием...

А Месечко сепнат от ужас,
че може едиствено той,
светейки като вълшебник,
да върне всичко в покой,
се издигнал високо в небето
над облаци черни и мрак -
застанал точно там, откъдето
ще вижда всеки нов знак.
Тогава искричките малки
засияли от светлина
в хор заприказвали жалко
как красива със тях е нощта:
- Ти, знаеш ли, Месечко, мили,
как Стихия затвори ни нас?!
как молехме със всички сили
да посветим в небето за час?!
Но лошата фея не даде
а блеснем даже за миг
и каза, че ти ни предаде
и ние огаснахме с вик...

– А, мене, - призна си Ветрея –
излъга, че вече не иска
небето с мен да запее
и харесвало как се разплисква
морето в мрака самотно;
как вълните игриви погалват
в миг слухът му нощем охотно
със своите думи пенливи.
А после ми каза: „Ветрея,
аз мога пак да го върна
със обич горяща при теб,
но първо ще те прегърна!”
И аз, застанала тихо,
се оставих на нея сама...
за всичко красиво бях глуха
и правех зли на след злина...

– Чух, достатъчно чух, ще е трудно
да поправим всичко това!
Но имам проклятие чудно
за всяка стихийна злина!
Мен Месечко знаят от веки,
защто мога това-онова –
и в най-лошите нощи, човече,
аз идвам да гоня страха.
Пей, Славея, Зорница събуждай,
зазвънете силно цветя!
Хайде, имаме, имаме нужда
сестра ти да дойде сега!

– Ах, всички са будни, а аз
как могла съм да се успя?!
Уж дремнах таз вечер за час,
а се събуждам сега.

Разтъркала сънна очички,
Зорница изгряла след миг;
протегнала смело ръчички
към Стихия ридаеща с вик:
- Ах, Месечко лош ще си с мене
и ти ще мразиш, нали?!
Аз пратих ти облаци нощни,
за да скрият твойте очи,
но Бризът донесе Славея,
да чуеш гласи й добре
и облака махна Ветрея,
притулил твойто лице...

– Ти лоша си, скъпа Стихия,
на тебе аз дадох ти мощ,
от която мъдрост да пиеш
и да умнееш нощ подир нощ.
За туй сега те наказвам
да живееш във морския мрак –
от дъното да не показваш
Навън очите си пак!

– Аз моля те, Месечко мили,
да не постъпваш с мене така:
аз мога със моите сили
Да поправя всяка злина!

– Тя лъже – извикали смело
всички врабчета във хор –
с магия отново умело
ще превземе нашия двор!

Зорница, веч засияла,
Слънчо повиква сега
И слуша Славея как пее
за Цветелина сред токоз цветя:
- Всичко ще дойде на място:
денят пак ще следва нощта;
Стихия ще плаща ужасно
за всяка, за всяка злина.

- Ах, миличка, наша, Славея,
ти от мрака с любов ни спаси
и слънчо щастливо пак грее
и щастливи всички вълни...
Днес ти ни научи на нещо,
което не знаехме – да! –
че трябва денонощно горещо
да се пазим всяка една!

- Виж, малка принцесо, красива
Зорница небето следи,
Цветелина в свойта градина
детелини отново сади.
А аз ще ти кажа отново:
началото пак е Зорница,
късметът е цвете готово
Цветелина да гали с душица,
а ти, моя малка Славея,
доказа, че смелостта
е, всъщност, песен да пееш
и когато оставаш сама.
Но нужна е сила голяма
срещу мрака да спреш за ответ
да накажеш с прошка измама
ти прави най-дивна чест.
Аз зная, че ти си готова
да носиш таланта си чист:
ти радвай света с любови
и песни от гласа ти лъчист!

Месечко скрил си очите
да почиват след нощния бой,
а слънчо ширнал лъчите
и запрегръщал замъка свой.