автор: valka

На портата ръцете са завързани
с ръждива тел от спомена за детство.
Тук вече никого не мога да прегърна.
И ми е близко. И ми е далечно.

По-тихо е отколкото си мислех,
че може да е тихо под асмата
и се забива пчелното жужене
в прегракналия глас на тишината ми.

Тук залезът е неприлично трезвен,
а толкова е кърваво във чашата,
че ми е трудно да преглътна виното
пред погледа напукан на зърната му.

И ми е лесно да си спомням – сигурно
асмата е поливала смеха ми,
за да прескочи, нагъл, през оградата,
както е редно всъщност да се случи.

И ми е топло със крака до глезена
заровени в пръстта – същински корени,
които все опитваха летене,
а всъщност се оголваха дори от ходене.

И си прощавам за това, че помня -
тук есента е толкова човечна.
Поглежда ме с очи от тъмни гроздове,
долива вино. И отпивам вечност.