автор: MorbidiaMorthel

Той не бе роден в тъмнината...
Той бе роден за нея.Отдаден изцяло на черното превъзходство,той отпиваше от вечерната красота,попивайки всяка прелестна частица от нея.И макар изцяло посветен на нощния начин на живот,той чувстваше всичко това като прокоба,тотално отделяне от света.
Той,отлъченият като събратята си и те като едно цяло,образуваха,ако може така да се нарече,Обществото на прокълнатите от Бога.Едни заради инстинките си,други заради разрухата,която нанасяха,но всички заради смъртта,която сееха.Обречени да бродят по земята нощ след нощ в търсене на нова жертва,те,вампирите никога не успяваха да задоволят мъчителната си жажда.
Онзи,който всички наричаха Годрик Инмът,бе нощното дете на природата.Така и така вампирското съсловие страничеше от обикновеното общество(е,когато не ставаше дума за храна),но Годрик сякаш стоеше настрана и от тези като него.Или може би останалите страняха от Годрик?!
За него безсмъртието не бе нищо друго освен тъпа игра на живота.Време,разтягащо се в самата безкрайност.Съществувание,обречено на безпосочно лутане из дебрите на живота.И макар свободен,вампирът изпитваше чувство на ограничение.Не намираше особена разлика между дишането му извън ковчега и дишането му вътре в ковчега.И в двата случая той бе затворен.Дали от гробовните прегради или от стените наложени му от самият Свят,за него нямаше значение.Не можеше да понася мисълта,че трябва да живее в клетка,представляваща черната нощ и единствените живи твари,които щяха да го заобикалят да са другите като него.Не!Не и докато знаеше,че отвъд този затвор има места,които го зоват и гърла,които ще тръпнат заради него.Като за капак на всичко,ловът през вечерта му писна.Той искаше да вкуси глътки дневен живот.Но това бе неъвзможно.Една от многото причини,които го спираха беше слънчевата светлина.Тя убиваше такивата като него.Единственият начин,чрез който можеше да се докосне до така бленуваното от него,бе като си представяше.А Годрик не спираше да си представя.Понякога степента на увличането му достигаше крайният праг на невъзможното(че и отвъд него),че му се приискваше да бъде нормален.Да изживява секундата като час,часът като ден,денят като година и всяка частичка от времето да запълва с мисълта,че животът му е тленен.И не кръвта да бъде неговата закуска,обяд и вечеря,а да залъгва гладът с обикновено месо,хляб или каквато и да е друга човешка храна.Искаше му се неговите увлечения да не свършват с прехапан врат и безподвижно лежаща женска плът в ръцете му.Искаше му се поне една вечер да може да прекара спокойно.Да целува нежно лице,да си играе с косите на младо момиче,да я погледа заспала,със запалена цигара в ръката.Една единствена вечер само и той щеше да бъде доволен,истински удовлетворен.



I

-Здравей жесток свят!
Във вечерната тишина проехтя глас,който звучеше като стържене с нокти по твърда повърхност.Освен него се долавяха и тихи стенания.
-Още ли не си умряла,тъпа кучко!?-продължи същият скърцащ глас.Тъмната фигура срита гърчещото се тяло.Чу се едва доловим писък.
-Остави ме-шепнейки се обади превиващото се на земята момиче.Тя усети как онзи,който й бе сторил това се навежда към нея.Той бавно започна да й вдига роклята,докосвайки краката й.И за да подсили отвращението и страхът на жертвата си,почна да целува бедрата й.Наддигна се,запуши с ръка устата на момичето,което правеше отчаяни опити да изпищи и се насочи към шията й,от която се точеше алена течност.С устни,от които стърчаха два по-дълги от нормалното кучешки зъби,докосна бузата и захапа врата й.Усети топлата кръв да шурти право в гърлото му.Той пиеше,пиеше и пиеше...Накрая се повдигна и остави бездвижното тяло да лежи насред стаята.

II

-Кой чакаш в този късен час скъпа?-с престорена нотка на загриженост попита същият онзи със стържещият глас.
Той бе съзрял на една пейка малко момиченце, докато се разхождаше из полупразния боливард.Приближи се до нея и й подаде куклата,която беше паднала на земята.
-Мама-бавно промълви детето,сочейки една жена,която си купуваше алкохол от улична бутка.
-Разбирам-извърна глава мъжът.Той седна на пейката и започна да върти къдриците на момиченцето около пръстите си.Притеснено то започна да се озърта и тогава откри нежното си вратле,а онзи това и чакаше.Очите му светнаха в червено и в следващия момент той вече смучеше от кръвта на момиченцето.
-Хайде тръгвай!-чу се заповедническият глас на майката,която се приближаваше към дъщеря си.
Вампирът не се помая и за миг.Скочи от мястото където седеше и се нахвърли върху жената.Само след секунди на пътя вече бяха проснати две мъртви тела,а следа от извършителя на гнусното деяние нямаше.
Недалеч от тук,из пустите улици на Лондон,самотна фигура се разхождаше,която оглушително разцепваше мрака със злокобния си смях.


III

Първите слънчеви лъчи нахално си пробиваха пролуки през все още неизчистеноъо небе.И те като обикновеният натрапник искаха да подсетят заспалите хора че съществуват и че за тях също има определено време.А човеците мразеха това време.За тях с изгрева започваше събуждането им.Със събуждането им започваше шибаният им ден,през който се претрепваха до изнемогване на скучните им работи.Нямаха друг избор,защото именно така си вадеха кирливите пари.И така безкрайният дневен цикъл се върти,докато не настъпи отново нощта.Какво да се прави!?Това е то,кръговрат!
Но паралелно на този начин на живот съществуваше и друг.Е,и при този денят също се приемаше за нещо пагубно,но от съществуваща гледна точка.За нощните господари,кръвопийците,вампирите (както искате ги наречете) , денят бе един голям ръб в цялата плоска повърхност,камък на равния път,трън в окото (и каквото друго решите стига да не е на място) .За тези създания висчко започваше със залязването на слънцето.През останалото време,те просто се скътаваха.
В Лондон,вампирите се криеха в една изоставена постройка,покрита с мъхеста обвивка и бръшлян.Някога тази къща беше дом на известна фамилия,но не се сещам коя точно (Е,явно не за всеки е позната).Това място за нощните твари бе перфектно.Прашно,мръсно,хладно и най-вече без наличие на каквато и да е светлина.Като плюс за тях беше и че е изолирана,та никой не можеше да ги чуе или види,когато се промъкваха вътре.

Големи благодарности трябваше да отправят обитателите на „Лакрумоса” точно сега .В имението се разиграваше сцена между родителско раздразнение и детинско ехайство.
-Как може Годрик!- крещеше единият,който беше явно по-възрастен от останалите и чието име бе Уейн. Размахваше ръце във въздуха,плюеше докато говори,цъклеше очи срещу проявилият се,но напразно.Другият просто си седеше,бликащ от нехайство.
Докато по-старият вампир неспокойно кръжеше напред-назад,Годрик го бе зяпнал с нескрита досада.Облекнат на мекия диван,той си мислише как Уейн може да изкопае дупка в земята от това машинално ходене и как би се зарадвал ако се претрепе в нея и спре да му нарежда...завинаги.Но мечтите са си мечти,а реалността те гони навсякъде,разкъсвайки нереалната действителност.
За миг отнесъл се в собствените си мисли,Годрик свлече подсъзнанието си и отново на челно място в главата си настани съзнанието.
-Чуваш ли какво ти говоря,Годрик?!-тросна се тругият.
-Даже и записки си водя-не му остана длъжен той.Погледите на вампирите,които бяха в същата стая се местеха от Годрик към Уейн,от Уейн към Годрик и пак обратно.
-Писна ми вече-продължи Годрик,който вече се бе изправил и се насочваше към вратата.
-Своеволията ти писнаха на нас!-извика Уейн.-И ти си като останалите!Ни повече,ни по-малко вампир от нас-той бе започнал да вика след Годрик.-Съвземи се,иначе ще свършиш като брат си!
Тези думи накараха Годрик да спре.Изчезна и пак се появи,като вече бе пред другия,хванал го за врата.Останалите не смееха да помръднат.Чуваше се само шепотът помежду им.
Годрик заговори на пресекулки:
-Недей....Да...Намесваш....Фрийк!Той беше нещо повече от всички безсмъртни събрани накуп и умножени по общият им брой!
-Оставете ни!-заповяда на другите Уейн.
Когато напуснаха стаята,хватката на Годрик се освободи и той пусна притиснатият вампир.
-Знам че това е болна тема за теб,но повярвай,видях се принуден да го кажа...за да те върна.
Не получи отговор,за това продължи:
-Но начинът,по който действаш...неприемливо е,ненормално.Насилствените действия предприети от теб,знам че не можеш да се сдържиш,но поне не се излагай толкова на показ Годрик.Не разбираш ли?Самите хора започват да се усещат.Различават твоят почерк.Ти за тях не си като другите,оставяш своя подпис.Схващаш ли?
Отново не получи отговор.Но и мълчанието пак бе нещо.В крайна сметка мълчим,когато сме разбрали и сме се усетили.

Годрик удостои Уейн само с кървясалия си поглед,след което запристъпва отново към изхода.Понякога,както той осъзна по-късно,човешкото у него вземаше надмощие.


IV

Разпятията.Другото нещо,което вампирите не навиждаха.А върху гробът на Фрийк бяха сложили кръст.Годрик ги мразеше,но и те го мразеха.Уейн и другите се бяха изгаврили с брат му,с неговото име.
Сега той се разхождаше из гробището,където бе погребан Фрийк.Оставен в забрава,като нищожествата наричани още хора,мислише си Годрик.Снишен до такава степен,че го заровиха при земната сган,тленната сган.

Минавайки от гроб на гроб,вампирът се приближаваше до черна мраморна плоча (поне цветът бе достоен) ,единствената огрявана от лунните лъчи.Сякаш тя бе най-достойната за докосването на сивото сияние.И то си беше така според Годрик.Той приклекна и обърна студената повърхност с ръце.Черната му като катран коса се разтла като тънък воал пред лицето му.В мрака то придобиваше още по-остри черти,а очите му хлътваха,потопени в собствената си матилка.
Винаги,когато идваше тук,спомените го заливаха , както приливът залива брега.Всеки път ужасеният образ на брат му,минути преди да го убият,изникваше в неговата глава.Каква недостойна смърт...незаслужена смърт.Погубен от себеподобните си,залят с вълни от гаврене,притиснат с прътове от ясен.И всеки път той не можеше да потуши изблика на гняв,на омраза и на болка.В споменът Фрийк пищеше,Годрик пищеше наяве също.Бесният му вик изпълни гробната тишина.Някъде там,в далечината залаяха псета,но той не спираше да крещи.Можеше да надвика всеки.Вик след вик,изровен от най-дълбоката бездна на душата му.Скоро ядът щеше да премине.Но не и сега,не сега.
Стоящ между двата края,животът и смъртта,Годрик знаеше,че все някога ще прекрачи една от двете граници.Знаеше и на коя от двете крайности ще попадне.Но преди това , той щеше да почувства вкусът на отмъщението,инак брат му да се обърна три пъти в гроба си.Вампирът нямаше да намери покой,докато не види бедствието Уейн покосено.Този мислещ се за всевластен господар на останалите,щеше да види смъртта отблизо.


V


В отчаянието си,хората правят всичко друго,но не и да се овладеят.Боговете просто не правят нищо.Тези,които се намираха някъде между тях,се докосваха до чувството на фрустрация.Съзнанието им се луташе лудешки насам-натам , търсейки начин да задоволи зажаднялото си за нещо сърце.
В такива моменти ( какъвто беше и този) , Годрик излизаше на лов.Утоляваше ненаситното си желание ту с някоя самотно разхождаща се шветска мадама , ту с някоя жеа на уличните старсти,или със съсвсем обикновена женска форма на живот.Но никога не опираше до мъже.Все пак и той бе запазил чувствата за правилна ориентация,нали?

В късните часове,през улиците на Лондон почти не се виждаха хора.Освен онези,които искаха бурни преживявания за една нощ.Пък и струваха евтино!
Безмълвието за миг се разтрепери....и пропука.Напора от тежките и забързани стъпки на една закачулена фигура оттекваха в тишината.Набързо погледнато никой не можеше да накара Годрик да спре,освен...

Пъшкания и охкания,пак пъшкания и охкания...след малко тишината отново се разля из неосветената стая.
Изминаха още няколко минути удавени в мълчание,след кето женски глас заговори:
-Цигара миличък?
-Не пуша-отвърна мъжът.
-Както искаш.Аз винаги взимам успокояващи средства след нещо такова.-Усмивка се появи по лицето на Годрик , но остана незабелязана.
-Аз също-рече той.
Бавно започна да се доближава до шията на момичето,леко докосвайки с уста голото й тяло.Тя се изхили и го обви с ръце.Вампирът се плъзгаше по-нагоре,по-нагоре и по-нагоре.Най-сетне усети тупкащата сънна артерия на гладкото нежно вртале.Захапа я и топлата кръв нахлу в устата му.Момичето изпищя.Годрик притисна по-силно тялото й,което беше почнало да се гърчи.Само след секунди той остави бившата Мериет бездиханна.
Стана от леглото,облече се и извади от джоба на дългата си черна мантия бяла кърпичка.Избърса устата си,като остави червени петна по копринения плат и го хвърли върху тялото,което изстиваше.После неусетно се запромъква навън.


VI


Прибра се в имението.Шумът от празненството ,което беше в своя вихър го удари като дървен чук стоварил се върху херинга.Лицето на вампирът се изкриви в предоволна усмивка.”Десерт”,помисли си той,оглеждайки нищо неподозиращите жени,осигурени от Уейн за вечерта.
Пияно момиче се сблъска в Годрик.Усмихна му се и го повика с пръст.Той се заоглежда из царящият безпорядък и съгледа възрастният вампир,който му смига и го подкани да последва момичето.Годрик не се и замисли.Поведе я нагоре по стълбището към спалните.Отвори една врата и през смях и двамата вкопчени един в друг,влязоха вътре.Последва писък.Момичето видя мъртво спростряна една от дружките й,върху която бе легнал мъж,здраво забил зъбите си в нея,пиещ от кръвта й.Той се изправи и погледна Годрик.В очите му се личеше,че Морб (името на другият вампир) му казва да направи същото с набързо изтрезнялото от гледката момиче.Отдолу вече се чуваха сподавените викове на другите нападнати жени.После те бяха заменени от гръмките гласове на хилещите се вампири.Годрик и Морб се присъединиха към тях.

Разведеляваше се,за това всеки започна да се итегля към спалнята си.Не остана почти никой,ако не броим труповете.

VII


Годрик усещаше как кръвта пулсира в главата му.И въпреки, че беше замян от многото,което бе изпил,той все още можеше да мисли що-годе трезво.А мислите му се въртяха около Уейн.За да бъдем точни,около един не толкова жив Уейн.Вече имаше свои хора,размишляваше Инмът.Довереници,които бяха готови да нападнат Уейн заедно с него и да го свалят от пиедестала,на който се беше самопоставил.Но това щеше да стане утре.Сега трябваше да поспи.

VIII

Събуди се и си удари главата в нещо твърдо.Заопипва.Капак?!Но...Какво за Бо...В името на Сата...Какво ставаше?!Недалеч от него чу приглушени лопания върху дърво.Дочу и ужасеният глас на Морб:
-К’во е тва бе?Ехоооо!!-последва кашляне-Ехооооо!!
-Морб....?
-Годрик...?Аз....задушавам се...!Годрик....!!!Годрик!!!
Той изрева....само ехото остана.Годрик не можеше да види нищо.Беше твърде тъмно дори и за неговите привикнали с тъмнината очи.Не можеше да се мръдне.беше твърде тясно...като в ковчег.Ковчег?Нима бе възможно?Той и останалите,които щяха да отмъстят за Фрийк бяха погребани?! ”Тъпо копеле!” , помисли си вампирът.Уейн е разбрал.Бе научил всичко.Някой му бе казал и бе предал тях.За това беше всичко снощи.Да ги упие и...И сега това.
Постепенно думканията на останалите заглъхваха.Умираха.И Годрик умираше.Въздухът напускаше дробовете му без намерение да се връща.
По-жалък от брат си,мислише си той.Него,Фрийк,го помнеха,а той щеше да бъде като песъчинка в морето,като звездичка в съзвездие,като празнотата в цялото Нищо...Задъхваше се,очите му се изцъкляха от болката във вътрешността му.Самият мрак сякаш ставаше по-гъст и по-тежък.
-Ха-ха!-изхили се Годрик.-Поне умирам с причина.Уейн не можа да ме унищожи , както унищожи брат ми.Него уби,защото Фрийк се опитваше да ми помогне да се осъзная.Да не се превърна в това,което съм сега...което бях.За Уейн,брат ми бе предател на собствената си природа.Мен убива,защото го е страх.За него аз съм Велик предател на Неговата природа!Ха-ха!
-Сбого тленен свят,мри и ти гад мръсна!-ядно заговори вампирът,но раздираща кашлица прекъсна думите му.Всичкият му въздух започна да се изпарява,очите му натежаха и той ги затвори.Отиваше си...

IXI

Вдишване...Вдишване...Вдишване....Издишване...Вдишване-издишване,вдишване-издишване,вдишване-издишване,вдишване-издишване...
Туп-туп...Туп-туп...Туп-туп...


Началото започва от самият край...