Прозорец,
сутрин,
есен
и листа,
повързали безформеното нищо.
Не, не такава ми е сутринта
на развалена
кафеварка ми мирише
и на прегоряло...
изгорях
и вече
нищо,
нищо,
нищо
нямам.
Най-хубавите стихове
не ги написах,
по-лошото –
не ги живях...
и странното е как сега
не ми се пише,
а пък болка има.
Аз бях,
аз бях онази,
дето щеше да разбира...
която искаше и можеше...
Е да, сега
поне не мразя,
но за какво ми е,
щом явно
и не зная да обичам...
В прозореца:
небето,
слънцето,
горите ...
и една
изопната черта на всичкото
е електрическата жица...
На нея виснало
е времето
и пули се
от някакво
пазарско пликче.
S.O. S. ли мига
слънцето
там някъде
или пък
през нощта
е гръмнала
и неговата крушка?
Признавам си,
сега това
въобще,
въобще
не ме интересува -
клавишите
не са ми вече гълъби.
Не пращам нищо
към света.
Но все пак:
вход - свободен,
изход - също
от живота ми.
Реша ли да си ида-
ще остана
и ще дишам,
дишам,
дишам,
а щом спра
да изчислявам загуби,
ще мога да си купя
нова кафеварка,
нова крушка...
и простичко
отново ще си стане
всичко-
през прозореца
ще виждам
сутрин,
залез,
есен...
...и тогава,
може би,
тогава
ще мога някой ден
дори да кажа:
какво пък толкоз,
че не ми се пише вече...