автор: nebula

Имал един човек едно време. Едно време от около 65 години... Средно.
Дълго се чудел човекът как да го оползотвори според очакванията на семейството си и според това, което той усещал за правилно, но накрая разбрал че никакъв период от време няма да му е достатъчен да удовлетвори и двете страни по въпроса, затова и станал механик на търговски кораб. На 30-тата година от времето си, вече бил обиколил всички по-значими водни площи по земното кълбо и се бил наситил на екзотични и чудати нови места, но имал странното и натрапчиво усещане, че нещо му липсва. Чувствал празнота в ежедневието си и, въпреки че имал достатъчно пари, за да я запълва от време на време с всякакви моментни прищявки, в крайна сметка усещането оставало, а намръщената физиономия на Главния механик рано сутрин, раздаващ задачите в столовата, нагъвайки пържени яйца с тлъста наденичка, никак не успявала да го зареди с енергия за предстоящия ден. Затова човекът най-внезапно решил, че трябва да преосмисли оставащите 35 години от живота си и се оженил. Петнадесет години по-късно установил, че се е оженил за Главния механик, просто този беше без брада и съответните принадлежности на силния пол, но имаше гърди и същия намръщен поглед рано сутрин, а бърканите яйца и наденичката, които му "цопваше" на масата, допълнително подчертаваха алегорията. След развода и делото за попечителство и издръжка на децата, все пак му оставаха още 20 години... Средно. Мисълта го подкрепяше почти 10 години, през които успя да си докара херния от опита си да пренесе бубината на двигателя на спомагателното витло до работилницата, вместо да накара помощник механика да го направи. Споходи го и една доброкачествена бучка на шията, която лекаря отстрани вещо, и по този начин не даде поводи за радости на бившата му съпруга. И не на последно място, споходиха го хемороидите, които направиха удоволствието от сутрешното му кафе да изглежда като облекчението, което му доставяше и аналната свещичка. На 55 години вече си мислеше, че няма как последните десет да не са по-добри или поне да се доближават до онези, които беше прекарал в първите години от живота си. Разбира се той грешеше, защото бучката, която му беше махнал лекаря даде разсейки и след две години малката му дъщеря, с която що годе се разбираше и която вече беше станала на 26, му поръча малко място в края на новите гробища и надгробна плоча с надпис: "Любимия ни татко". В един от все по-редките случаи, в които тя идваше на гроба му, я навестяваха тъжни мисли за оставащите й 45 години и на тръгване в главата й се въртяха въпроси, съвсем доскоро занимавали и баща й. Но отговори, както винаги, нямаше, а приказките, които тя продължаваше да чете на малката си дъщеря продължаваха да завършват с "и живели щастливо още сто години...". Точно.