- Бягай! Бягай и не спирай! Не поглеждай назад! Никога! БЯГАЙ!
Изкрещя и се събуди целият облян в пот. Пак тези спомени. Пак тези сънища. Но той не искаше да бяга вече. Не искаше да чувства топлият дъх на Смъртта във врата си. Не искаше да бъде вечно мразен.
Застана на колене на пода, подпря кръстосани ръце на леглото и започна да се моли усърдно. Молеше се за спокойствие в душата и сърцето си. Молеше за един по-добър живот, в който хармонията ще бъде единственото и правилното.
Вратата на стаята му се отвори тихо и в нея влезе млада жена на около 25 години. Застана до рамката, не искаше да му пречи. Огледа голите стени, продъненото легло, дървеният кръст закачен над него, малката икона в ъгъла.
Какво ставаше, по дяволите? Това ли беше човекът, който преди вървеше по бойното поле с меч в ръка? Бронята му изглеждаше червена от пръските кръв на убитите врагове. Очите бяха студени като стомана. А сега? В тях се четеше страх, объркване, безумие дори.
Тя се приближи и постави ръка на рамото му. Как й се искаше да разбере какво става в душата му... Но не можеше.
Мъжът потръпна от докосването и рязко се дръпна. Безумие се настани в очите му и той започна да крещи. Миналото връхлетя върху него с неочаквана сила. Черната му пелерина замъгли съзнанието ми. Хилядите трупове, хилядите предсмъртни стонове, молбата за милост в очите.... Всичко това го караше до ръба на лудостта и не му даваше и минута покой.
- Махай се от тук, чудовище! И ти си като тях! И ти убиваш! Не заслужаваш да живееш! Махай се и ме остави на мира!
След това той скочи на леглото, грабна кръста от стената и го насочи като оръжие срещу жената насреща. Започна да крещи истерично. Накрая се сви в един ъгъл и заплака горчиво.
Младата жена разбра, че няма смисъл и излезе от стаята. Избърса една сълза, която се беше настанила в крайчето на окото й и се загледа през прозореца.
- Здравей, Алекс! Как си?
Лекар на около 40-45 години се приближаваше към нея с бодра крачка.
- Добре съм, докторе. Но като гледам командирът хич го няма.
- Знаеше много добре, че ще става все по-зле и по-зле. Вчера удари една сестра, защото според него го придумвала да убива. Мисля, че е време да спреш да го посещаваш. И без това вече не те познава. Ще ни липсваш тук. Но пък така е по-добре за теб.
Алекс се замисли сериозно върху предложението. Тези посещения я изцеждаха. Но така заглушаваше собственото си чувство за вина. Може би имаше начин да му помогне. Само ако беше разчела първите симптоми...
Тя тръсна рязко глава и погледна към лекаря. А той бързо сведе поглед. Не можеше да издържа тези твърди като стомана очи.
- Да. Мисля, че трябва да спра да идвам тук. Направих каквото можах. Повече не мога.
Тя стисна здраво ръката му и с твърда стъпка се отправи към изхода на клипа.
Лекарят остана загледан в отдалечаващата се фигура. Забележителна жена!
- Алекс! Пази се, моля те! Ако имаш нужда от помощ ела да поговорим!
Тя само махна с ръка и изчезна от погледа му.
Улиците бяха толкова студени и мрачни. Не й се прибираше в къщата където живееше. Всичко губеше смисъл пред това, което видя.
Крачеше по улиците. Наблюдаваше лицата на хората. Мислеше и за себе си.
Дали и тя щеше да се превърне в нещото, което представляваше предишния й командир? Дали и тя нямаше да може да понесе отнетите животи, кръвта, молбите, стоновете? Дали духът й щеше да се прекърши?
Трябваше да се погрижи за себе си. Сега носеше отговорност за още 12 човека, които бяха под нейно командване. Те разчитаха на нея. Те вярваха в нея. Мамка му!
И сега какво? Защо въобще поиска да бъде убиец? Защо поиска да бъде воин? И дали двете понятия се покриваха ? Воюваш ли трябва да бъдеш готов да отнемаш живот. Ако не го направиш твоят живот ще бъде отнет. Трябваше да помисли върху това.
Вървеше ли вървеше. Не искаше да спре. Движението проясняваше ума й и я успокояваше.
Неусетно беше излязла извън града. Огледа се наоколо и видя около себе си огромни дървета. Намираше се в иглолистната гора, която често посещаваше като дете. От кога ли не беше идвала тук?
Изведнъж се почувства странно. Границите на реалността се размиха и тя закрачи все по-навътре в гората. Имаше чувството, че се движи насън. Съзнанието й се замъгли, а чувствителността й се засили. Събу обувките. Усещаше всяко клонче под краката си, всяка тревичка, всяко камъче.
Докосваше с длани кората на дърветата, усещаше мирисът на смола. Вървеше и вървеше.
И изведнъж в съзнанието й болезнено избухнаха картините от клиниката. Нещастният луд, който крещеше истерично. След това в главата й подобно на кинолента започнаха да се въртят сцени от битките. Момче, което се търкаляше в собствените си вътрешности. То крещеше от болка докато накрая с последно изхъркване умря. Трупове, трупове, трупове... Кръв! Болка! Смърт! И кой беше виновен за това? Тя!
Господи! Тя падна на колене и отчаян вик на безнадеждност се откъсна от устните й. Звукът се завъртя сред стволовете на дърветата, поигра си сред с листата, с бръснеш полет премина над тревите и накрая се отправи към вечното небе.
Тя захлупи лице в шепите си, но бързо отдръпна ръце. Те бяха целите в кръв! Сълзи закапаха по лицето й. И те бяха кървави. Не! Тя падна на земята и загуби съзнание.
Събуди се. Не знаеше колко време е била в това състояние. Първото, което видя беше един слънчев лъч, който проникваше между клоните на дърветата и шараше по тялото й. Ослуша се. Беше толкова тихо. Оглушителна тишина.
Тя се изправи и седна като опря гърба си на един ствол. Притвори очи и почувства мирът, който бавно, но сигурно навлизаше във вените й. Постоя така известно време, а след това решително се изправи. Намери захвърлените си обувки, обу ги и излезе от гората.
Екипът никога не видя повече свирепият си и безкомпромисен командир. Търсиха я навсякъде, но никой не знаеше къде е нито какво е станало с нея.
Търсиха я и в клиниката. Но и там не знаеха нищо. Изпрати ги една млада сестра току-що постъпила на работа. Изказа съжаленията си, че не могат да им помогнат и затвотри тихо вратата зад тях. Обърканите мъже стояха безпомощни зад затворената врата.
- Не ти ли се стори позната? - попита единият.
- Не. Припознал си се. Хайде да проверим пак у тях. - отговори другият.
И те си тръгнаха.
Докторът излезе от стаята на полуделия командир и се насочи към сестрата. Подаде и картона мълчаливо и се загледа в нея. След това се усмихна и я потупа окуражително по рамото:
- Много добре се справи, Алекс! Гордея се с теб!
А тя с усмивка се зае със задачите си.