Бавно отварям очи в тъмнината. Гъстата, бяла мъгла бавно се разтваря пред погледа ми. Пак същият сън.
Аз съм млад мъж, който води нормален и спокоен живот. Живот, различен от моя. Живот в един друг, по-мирен свят. Имам свое семейство, свои собствени малки и незначителни проблеми. В сърцето ми царува такова спокойствие...
Разтърквам очите си. Макар и хубав, сънят е само сън, а аз имам работа. Бавно ставам. Сковаващият студ гали тялото ми, което е все още топло от меката прегръдка на завивките. Бързо обличам нахвърляните до кушетката дрехи и излизам вън от палатката. Лагерът е все още пуст. Само постовите са на крак. Виждайки, че минавам край тях, ми отдават чест. В очите им се чете странната смесица от страх, тревога, умора и чест. Поздравявам ги и им казвам по една добра дума. Нека събират кураж. Ще им трябва.
Слънцето все още не се е показало на хоризонта. Няма и да се покаже скоро. Въпреки заповедите, никой да не напуска лагера, с бърза крачка подминавам загражденията. И какво като има заповед. Никой не може да ме спре. Все пак аз съм този, който командва тук. Никой не ще посмее да ми се противопостави. Пък и едва ли войните ми ще искат да ми попречат. Аз съм техният водач и имам причина да наруша заповед, издадена от мен самия.
Бързо изминавам дългия път. Най-сетне достигам да заветната цел. Пред мен се разкрива прекрасна гледка. Малко, кристално чисто езеро, обградено от свежа зеленина. Въпреки мразовитото време, свалям дрехите си и влизам във водата. Изгарящият студ ме поглъща. Всяка частица от тялото ми гори в леден огън. После всичко изчезва и аз се отдавам на мига. Излизам от водата. Избърсвам се и се обличам.
Открих това място преди няколко дни, малко след като установихме лагера си тук. Това езеро ми дава усещането за спокойствие, което преди намирах само в своите странни сънища. Сядам и запалвам лулата си - едно от малкото удоволствия, които си позволявам тук. Започвам да мисля за сънищата си. Никога не съм имал такъв живот. Толкова прелестно спокоен. Войната е започнала много преди аз да се родя. И предполагам ще свърши доста след моята смърт. Но това ще покаже само времето.
Тази война е била предречена още в старите писания. Мъдрите са и дали името Армагедон или още Светия Апокалипсис. Там пише доста за сегашните събития. Пише за двата враждуващи лагера, за водачите - Звяра и Триумвирата, наречен от мъдрите - Светата Троица. Но за нас не пише нищо. Няма нищо за тези, които не се оставиха да бъдат пешки в ръцете на богове и демони. Нищо за тези, които не избраха да застанат на страната на доброто или на злото. Ние сме Черната армия. Ние застанахме на своя страна, на страната на хората. И сега се бием и срещу добро, и срещу зло.
Дори днес ще има битка. Разузнавачи ми докладваха вчера за армии на Триумвирата, разположени на ден път от нашия лагер. Били с много повече от нас. Нищо. Моите войни са силни. Ще победим. Няма друг вариант. Нямаме друг избор. Ангелите ще се бият за победа, а ние за правото си да останем живи. Нямаме друг избор, освен да победим.
Забелязвам, че слънцето ще се покаже след малко на хоризонта. Бавно се изправям и се запътвам към лагера. Вече всички са на крак. Виждайки, че се задавам, войниците се строяват и ми отдават чест. Минавам покрай тях и с леко кимване им давам знак да продължат с работата си. Прибирам се в палатката си. Там вече ме чака личният ми адютант. С малко помощ от негова страна успявам да сложа доспехите си. Оглеждам се в сребърното огледало поставено до кушетката ми. Тези доспехи ме състаряват още повече. Въпреки че съм само на трийсет и пет, аз изглеждам много по-стар. Войната и смъртта ме направиха такъв. Млад, а вече старец. Поглеждам отражението си. Виждам очите си. Стари и студени. А някога в тях гореше малкият, но бурен пламък на младостта. Някога много отдавна. Далеч в назад.
Изпращам адютанта да доведе генералите ми. След по-малко от двайсетина минути Смърт, Мор, Война и Глад застават пред мен и неразбираращо ме поглеждат. С равен и нетрепващ глас им съобщавам за битката. Нареждам им да подготвят войската. След около от три часа войските на Триумвирата ще ни забележат, така че трябва да се действа бързо. Генералите излизат почти на бегом и се залавят за работа.
След час войската е строена и готова за битка. Аз бавно излизам от палатката. Поглеждам към лицата на войните. Всичките са безизразни. Какво ли се крие в душите им? С горда походка започвам да крача сред тях и да говоря. Речта ми е за победата, която ще извоюваме, за слабостите на врага, за нашите силни страни, за смелостта в боя, за славата, за честта на война... и за смъртта. Думите ми са силни и изпълнени с вълнение. Виждам вече частицата надежда в очите им. Бавно, но сигурно воинсткият дух заема необходимото на мен място в сърцата им. Така трябва. Все пак ни предстои жестока битка.
Бързо раздавам разпорежданията си на генералите. Ще посрещнем врага в една долина. Мястото е много подходящо за засади. Те имат числено предимство, ние пък - предимството на собствения терен. Ако въобще има място на света, което можем да наречем свое.
Качвам се коня си. Препускам в галоп до мястото на битката. Наситено зелени поляни, прекрасно, бистро ручейче, което минава през долината и придава на този къс земя райски вид. Красиво е. Жалко, че тъкмо аз ще превърна тази мечта за художника в разруха и смърт. Но това е войната. Не аз я избрах, но аз я предвождам.
Заемаме позиция. Ангелите вече идват. Предвожда ги лично архангел Рафаил. Нищо. Рафаил е силен, но не колкото Михаил, който умря след сблъсъка с мен. Нито колкото демона Мефистофел, също погинал от моята ръка. Нито от много други, паднали след сблъсъка с мен. Не аз съм този който трябва да се страхува, а Рафаил. Все пак не аз, а той е изправен срещу Черната армия.
Задържам дъха си. Само още един миг ще съществува този рай и след това ще се превърне в кървава касапница. Поглеждам за последно. Глупав начин да си взема сбогом с нещо толкова чуждо на мен. Изправям се и давам заповед за атака. Точно на време. Ангелите попадат между два чука. Конницата ги изненадва от ляво, а тежката пехота от дясно. Стрелците вече са взели доста жертви и ангелите са объркани. Пред тях преди малко беше само малоброен отряд на Черната армия, а сега ги атакува самият им предводител заедно с основните си сили. Битката е решена. Останалото е клане.
Възседнал черния си кон аз сея смърт. Около мен има само леко въоръжена пехота. Лесна плячка. Ангелската кръв се лее около мен като дъжд, но аз искам скалпа на Рафаил. Искам да вкуся кръвта му. Пришпорвам коня си към архангела. В момента той е зает с няколко от моите най-добри войни. Виждайки ме, те се оттеглят. Препускам в див галоп към жертвата си. Той няма шанс срещу мен. Прекалено съм добър за него. С нечовешки боен вик се спускам към него. Скачам от коня и се стоварвам върху омаломощения архангел. Оголвам шията му и захапвам...
Кръвта ме облива целия. Лицето ми е придобило животинска маска на злобата. Бавно аз убивам своя враг. Разкъсвам месото му, пия кръвта му. Какъв сладък вкус. Само прясната вражеска кръв ще утоли жаждата ми за мъст. Мъст към Бог и към Дявола. Кръвта се стича във мен. Преминава през цялото ми тяло, оставяйки огнени следи. Вдигам глава за да продължа битката, да продължа клането.
Бавно отварям очи в тъмнината. Гъстата, бяла мъгла бавно се разтваря пред погледа ми. Пак същият сън. Аз съм воинът, повел битка срещу добро и зло, за да спаси себе си, за правото си сам да избира. Странен сън. Но дали само сън?