автор: esperanca

Бях отворила прозореца и топлината на меката есен стелеше хармония в стаята. Следобедното слънце опалваше белотата на дантелената завеса, а вятърът си играеше с нея, издувайки я в балон, който растеше като обещание.

Изведнъж завесата ми заприлича на мамината рокля , с която се беше венчала – бяла на червени калинки. Не можех да повярвам, но целият прозорец бе осеян с малки червени калинки, които имаха по две черни точки на крилцата си. Спомних си как като дете, бродейки из цъфналите летни треви, търсих калинка. Когато а намирах, слагах я на ръката си, вдигах я към небето, слънцето заслепяваше очите, а душата ми шепнеше прималяла: “Калинке-малинке, покажи ми накъде ще се омъжа.” Не след дълго, по някаква си нейна причина, тя разперваше червените си крилца с две черни точици и политаше, а аз хуквах след нея. Тичах, докато високите треви се сплитаха в краката ми и падах по очи заровила нос в корените им, а сърцето ми радостно пърхаше: ще е някъде надалече. Една лятна калинка бе достатъчна , за да ощастливи целия ми ден.
Есенните калинки сега бяха толкова много! Докато се чудих дали да не затворя прозореца, за да не избягат, но и не исках да ги превръщам в пленници, или да сложа една в ръката си задавайки и въпроса от детството, те ме полазиха цялата. Пъплеха по косата и ръцете ми. Една дори премина през устните, спирайки дъха ми, за да не я изплаша.
Повечето хора тъгуват, когато лятото си отиде. Мен есента ме посипа щедро с калинки.