автор: Verter

Роко се казваше само кучето. Човекът просто наричаха така.
Бяха неразделни. Никой не ги бе виждал по отделно. Никой от двамата не помнеше от кога са заедно. Човекът беше стар. Кучето изглеждаше такова. Съдбата ги бе събрала в такъв момент, че скоро човешките години и на човека и на кучето щяха да бъдат равни. Събрала ги бе в бараката от ръждива гофрирана ламарина досами язовира, в която вечер дежурните спасители си прибираха лодката. Лодката бе легло на човека. Легло на кучето бе скута му. Трудно е да се каже, кой на кого започна да прилича пръв. Единия прихвана мълчаливостта и вървежа с наведена глава. Другия доби навика да пикае през час. И на двамата прораснаха бели косми. На места окапаха. Кучето тътрузеше като човека едното си краче. Човекът привикна от кучето да е доволен на хляб и вода. Разхождаха се два пъти дневно – в седем и в седем. На излизане водеше човекът, на връщане дърпаше кучето. Все с въженце – така по усещаха близостта си, а и нямаше опасност някой да изостане. Минаваха все по един и същ маршрут. Това никой от никого не бе научил, просто и двамата не обичаха промените. Човекът се грижеше за кучето. Кучето даваше възможност на човека все още да се грижи за някого. Щом ги зърнеха, другите викаха: “Рокобароко иде!” (от Роко и бай Роко) и почваха да ги занасят. Щом отминеха, завиждаха за заедността им. Бяха прекарали толкова време един с друг, толкова време само един с друг, че вече не се възприемаха просто като човек и куче. Човека виждаше в кучето човек, кучето в човека – куче. Всеки виждаше това, което му се щеше да вижда, а на тази възраст никой не вижда кой знае колко добре, без значение дали е човек или куче. Прилики не търсеха, защото вече не знаеха кой как изглежда сам. Отлики им намираха само другите. Те обаче зловидеха дружбата им, за това на тях не можеше особено да се вярва. Двамата не гледаха на себе си като на другари. Гледаха като на съучастници.

Вечерта настъпваше ледено обветрена, когато единият Роко не се събуди от табиетната си следобедна дрямка. Ще да е било малко преди да навърши седемдесет. Човешки. Другият Роко дълго стоя свит, гледащ го с очи, които не изразяваха нито едно от познатите ни човешки състояния. Гледа и въженцето. Сякаш не проумяваше случилото се. После може би възприе, че той не ще съумее да стане, отиде до него и с цялата си любов и признателност го докосна. Не помръдна. Часът наближаваше седем, а навикът бе така силен, че Роко накрая изпълзя сам навън. Помъкна и въженцето. Пак по навик. Бе кучи студ, но дори и на него му бе студено. Потрепера. Вече сам, не го занасяха особено. Изглежда се сещаха... Или просто стимула им бе намалял наполовина. Обиколи, както обикновено, обичайните улици, а другия край на въженцето бездиханно се влачеше подире му. То, което ги бе свързвало, сега с неуместността си брутално натрапваше раздялата. Никой не водеше и никой не се дърпаше и разходката му се стори хаотична и неестествена. Обратното на това, да крачиш по тесни тротоари с неколцина приятели и припряно да извръщаш глава избързаш ли или те да го правят, ти като изостанеш. Но Роко не бе имал други приятели и нямаше как да проумее сравнението. Човекът и кучето никога не бяха разменили и дума, но чак сега се усети мълчанието. Почувства се тишината. Да почувства тишината може само този, на който вече не му е останало друго. Да усети мълчанието – само който всичко вече е казал. Нехарактерно бе за него да каже нещо, за това и нищо не каза, само извърна глава към самотния край на въжето, притвори очи за миг, колкото отнема да се вземе едно импулсивно решение и тръгна да намери място, където да го върже и да се свърже отново с Роко. Все пак, Роко се казваше само кучето. Човекът просто наричаха така.