автор: presian_penchev

Денят завърши. Кристиян крачеше в шумния коридор към изхода на училището.
Около него вървяха хора от неговия и от другите класове. Не говореше абсолютно с никого. Още от първия час всичко което каза, бяха единствено няколко словесни ,,блока” срещу заяжданията на съучениците му. Това се случваше много често. От конкурса нататък - постоянно, но той бе свикнал. Още повече, че дори му правеше удоволствие да им отвръща на нападките и да ги прави на глупаци.
Кристиян Янев излезе на стълбите и се спря. Около него вървяха останалите и го подминаваха, сякаш въобще не беше там.
,,Повтаря се.”-мина през ума му докато гледаше към двора, без да им обръща внимание. Наоколо нямаше и следа от бандата на Васил, но това не значеше, че няма възможност да изникнат отнякъде.
Кристиян слезе по стълбичките и се запъти към изхода в оградата. Знаеше, че междувременно Иван го наблюдава през стъклото на прозорците, но колкото повече напускаше зоната на хуманитарна гимназия ,,Христо Смирненски”, толкова безопасността за него намаляваше. Макар че саматя тя не бе кой знае колко голяма и в самато училище, въпреки присъствието на Иван и други като него. Причината беше, че те просто бяха малцинство.
Сега когато излизаше на улицата, лесно можеше да бъде проследен от някой като Васил и приятелите му. Но това не го плашеше особено. Даже никак, в сравнение със случката, която го сполетя през почивните дни.
Вървеше сам по улицата, небето продължаваше да бъде облачно, хората минавха покрай него и духаше вятър. Когато му се случи случката, той излизаше по същия начин от училището и по пътя за вкъщи срещна едно момче.
Което преобърна представите му за всичко познато. Момчето също живееше в такава обстановка, в каквато живееше Кристиян и то от дълго време. Достатъчно дълго, за да се стори на самото момче това време огромно, макар да бяха само няколко години. Кристиян си представяше, как момчето живееше със страх. И макар то да се стараше да превъзмогне този страх, той продължаваше да е в него и да го държи безсилен пред лошите неща, които обитаваха, подобно на зли духове, училището и самото му градче. А не беше само страхът, а и самата му невъзможност да направи каквото и да е. Въпросното момче ги виждаше съвсем ясно, но не можеше да стори нищо за промяната им. Е, всъщност бе направило нещо, но то, обратно на неговата цел, засили неприятностите му. И ситуацията за него бе същата, както сегашната за Кристиян.
Всъщност, беше една и съща и момчето се казваше именно Кристиян Янев.

Никой не знаеше, а и не можеше да знае, кое всъщност бе момчето крачещо по улицата в посока към хълма, в края на града. То изглеждаше на външен вид съвсем като Кристиян Янев и донякъде наистина имаше много общо с него, но в действителност не бе той. Защото първо: ако беше не би могъл да се опълчи по този начин на Васил и другите, и второ: не би могъл да се опълчи така на когото и да е. Отново заради физическите пречки и страха си. Никой обаче въобще и не предполагаше кое всъщност бе това момче, което в момента вървеше между хората. Нито пък би повярвал. Защото в действителност, момчето се казваше Филип Борисов и бе не нещо друго, а литературен герой. Нещо което просто не би могло да бъде възможно, но бе факт, въпреки всичко.
По пътя никой не нападна Кристиян, или по-точно Филип, и той спокойно се прибра вкъщи. Уличката се издигаше стръмно нагоре, той се добра до вратата в оградата и влезе в двора. Къщата се намираше на самия край на града. Озовал се пред нея, Филип се загледа в самата къща. Тя бе двуетажна и дървена. Лакираното дърво блестеше, когато слънцето я огряваше. Къщата бе на петдесет-шейсет метра от последната, така че спокойствието тук бе осигурено. Както и изолираността, до известна степен.
Той влезе вътре и се озова в широкото антре. Сабу си обувките и се насочи към дървените стълби отсреща, които водеха към стаята му. Отдясно бе кухнята, а отляво хола. От първата се провикна майка му:
-Кристияне, ти ли си?
-Да, аз съм-отвърна той и си добави на ум-,,Поне така трябва да изглежда”.
-Днес с баща ти сме до късно на работа, продуктите са в хладиълника. Сготви си нещо.
-Добре-каза той, докато се изкачваше по стълбите.
Почти стигна до площадката, когато чу гласа на майка си, идващ от подножието на стълбите.
-Кристияне?
Той се обърна към високата, слаба и застаряваща жена, която бършеше стъклена чаша с парцал.
-Слез за малко да те питам нещо-каза му тя.
Момчето вече знаеше какво ще го пита майка му (по-точно майката на Кристиян), но въпреки това той слезе обратно по стълбите.
-Какво?
-До кога ще остане тук това момче?-прошепна му тя.
-Не ти харесва, че е тук ли?
-О, не. Просто ми е любопитно. Ти ми каза, че ти е приятел от друг град и ти е дошъл на гости за няколко седмици. От кой град беше той?
-Нали ти казах-от Варна. Той също пише, като мен и дойде в събота вечер. Дойде по това време, защото само тоя влак успял да хване. Съжалавам, че не те предупредих. Двамата ще пишем един разказ и той пристигна за това.
-А на училище не ходи ли?
-Той е във ваканция. Даскалите му стачкуват.
-Добре, значи е бил целия път от Варна до тук, само за да пишете разказ, така ли?
-Да.
-Е, то Варна не е толкова далеч, ама все пак... за един разказ?
-Да, точно за един разказ. Кога ще разбереш, че това е нещо важно за мен? А и за късмет той споделя мнението ми. Намерих си съмишленик, разбираш ли?-Филип знаеше много добре какво да каже вместо Кристиян в тази ситуация.
-Добре, добре разбрах. Слава богу, че имаме втора стая, иначе не знам къде щяхме да го слагаме.-след това въздъхна-Бе не знам, свясно момче ми се вижда, ама защо не се заемете с нещо по-сериозно. Кой печели в днешно време от писане? И особено в наш`та България?
-Е, знаеш че мнението ти не може да ме разколебае.
-Да, да. Добре, хайде качвай се горе и се занимавайте, докато още сте млади и имате време за това. Ама да не забравш и уроците!
-Не се притеснявай, няма. Той ми помага дори.
-А, дано! Искам да учиш, ясно ли е? Пиши си колкото искаш, ама учи, защото после писането ще ти е най-малкият проблем. Сигурно си наясно, колко бедни са били някои писатели преди да пробият, но това че са успели те, въобще не трябва да те заблуждава, че ще успееш и ти. Такива хора са единици.
-Знам, права си. Ще уча и ще се надявам и аз да съм една от тези единици.
Майка му се усмихна, погали го по главата и го целуна по челото.
-Добре, радвам се да го чуя. Ние с баща ти тръгваме след около половин час. Вие двамата си сгответе си нещо и хапнете докато учите, чу ли?
-Да, ще го направим. Приятна работа-отвърна момчето и се качи обратно по стълбите.
Щом стъпи на площадката, се отзова пред две врати-едната бе точно пред него, а втората-отляво. Това бяха стаите, които се обитаваха от двете момчета. Кристиян нямаше братя или сестри, а къщата беше купена, така че родтелите му бяха решили, че една стая в повече не беше излишна. Затова я оставиха, като стая за гости.
Тази пред Филип беше на истинския Кристиян, а тази встрани можеше да бъде заета единствено от гостенина Филип (който всъщност бе не друг, а ,,предрешения” Кристиян Янев). Филип се насочи именно към нея. Отвори я и завари вътре себе си, четящ книгата на Хауърд Лъвкрафт-,,Дебнещият страх”.
-Здрасти-каза той на другото момче, което беше него в този момент.
То, лежащо на леглото, свали книгата и прикова изпитателен поглед във Филип. Лицето му бе забелжително обикновено, почти като на кукла. Липсваха абсолютно всякакви деформации или дребни несъвършентва, каквито по принцип имаше при повечето хора. Причината то да бъде такова бе, че Кристиян Янев го бе описал така в разказа си. Щом подрастващият писател го беше видял за пръв път, си помисли, че резултатът се бе оказал зашеметяващ.
Стаята беше широка колкото съседната. Леглото се намираше долепено до стената, вляво. Прозорецът бе в крайния десен ъгъл срещу вратата. Гардеробът се намираше вдясно, а отпред, до леглото, стоеше дървено бюро. В стаята се усещае уюта, който създаваше дървения материал на къщата.
-Здравей-отвърна другото момче-как беше днес в училище?
Филип влезе, издърпа стола, който бе до бюрото и седна срещу леглото. След това разказа на истинския Кристиян случката.
-Така-той се изправи, разтърка брадата си след това (т.е. брадата на литературния герой) и каза-видя за пръв път Васил, нали?
-Да-отвърна другото момче.
-И какво ти е мнението за него?
-Може би най-злобният от петимата.
-Да, това Филип са най-злите момчета в училище. Може да ти е трудно да ми повярваш, но те са източникът на повечето от половината лоши неща там, а и не само. Този който е в средета на тези четиримата-Васил е първопричината за всичко лошо, случващо се около него и около тях. Разучил съм го много добре, всички нередности-от измамно извинени отсъствия, до злощастни злополуки, продажба на наркотици и... дори изчезнали хора, водят към него. По много сложни пътища, но аз ги разучих, направих си схема и всичко показва, че причинителят на всичко е той. Чрез най-различни и косвени средства, но е той. По принцип не ми пука, нека да се занимва с каквото си иска, но той вреди на хората и не по-малко на деца. Като например им продава различни видове наркотици и това е най-малкото. Всичко което ти казвам не е тайна за никой, но хората просто не искат да имат нищо общо с подобни неща, отклоняващи се от ежедневието им. А и честно казано ги е страх.
-Добре...-Филип щеше да говори, но замълча изведнъж. По дървените стълби с чу скърцане, породено от стъпки. Момчетата ясно чуваха и двете. Не след дълго на вратата се почука, тя се отвори и на прага и` застана бащата на Кристиян. Беше нисък и слаб човек, с очила и прошарена коса.
-Момчета ние заминаваме. При вас всичко наред ли е?
-Идеално-отвърна Кристиян, под маската на лицето на Филип.
-Добре, знаете си всичко, а Кристияне ти учи си уроците.
-Дааа! Кажи ми го още хиляда пъти и мога и да не си ги науча.
-Хич не си го и помисляй. Иначе отиваш на строежа и да видим тогава как няма да ти се учи.
Филип не отвърна.
-Филип-обърна се и към Кристиян баща му, без никаква представа, че е това е неговият син-знаеш че тук можеш да се чувстваш като у дома си, но не му пречи да учи, докато си във ваканция, ясно? Пък след това пишете колкото си искате
-Съвсем ясно господине-отвърна Кристиян. Не му пречеше въобще да се обръща към баща си по този начин.
-Добре Вазов, Йовков, чао и умната.
Момчетата се засмяха.
-Довиждане господин Янев-отвърна Филип (Кристиян).
-Чао-каза Кристиян (Филип).
-Чао момчета-и баща му затвори вратата.
След това усмивките моментално изчезнаха от лицта на двамата. Те мълчаха, докато слушаха стъпките на мъжа по дървените стълби. След малко чуха как двамата с майката на Кристиян си разговарят за работния ден. След още няколко минути родителите му затвориха вратата и я заключиха. Чу се шума от двигателя на колата и след известно време той заглъхна. В този момент двете момчета посегнаха към лицата си и... започнаха да ги дърпат от брадите нагоре. Между пръстите им изведнъж заблестя сиво-синя светлина, лицата им се деформираха и отделиха от главите. Но вместо оголена и кървава лицева мускулатура, изпод светлината се показаха истинските им лица. Такива с каквито се бяха родили. След това тя угасна, а другите лица увиснаха свободно на гърбовете им, подобно на свалени качулки.
Сметнаха да не свалят до по-голяма степен костюмите, с които се прикриваха, заради непредвидени случаи.
-Значи-започна Филип-си си направил схема на злото, така ли? И в нейния център стои Васил?
-Точно така.
-Мога ли да я видя?
-Вече я видя-отвърна му равнодушно писателя.
Филип Борисов повдигна вежди. След това разшири очи от изненада.
-Нима?! Рисунката?!
-Ти сам го каза-схема на злото.
-Въобще нямаше да се сетя.
-Със сигурност, ако не беше обърнал внимание на детайлите. Ела в другата стая.
Кристиян стана от леглото и се запъти към вратата. Филип го последва. Двамата прекосиха площадката и влязоха в стаята на Янев.
Компютърът стоеше все на същото място. Този странен компютър, помисли си Филип, който незнайно как беше осъществил връзката между двамата.
Сега той кротко си стоеше изключен и ,,гледаше” през прозореца, към мрачната гледка отвън. Но за момента не той беше целта им.
Мрачната, сякаш подхождаща идеално на времето и тайнствата в градчето, рисунка стоеше облегната в десния ъгъл на стаята до прозореца, точно срещу вратата. Там където допреди няколко дни Кристиян се бе свил като уплашен заек, оттърсващ се от шока, порден от близката му среща със смъртта. Той за малко щеше да падне с главата надолу от прозореца, ако Филип не го бе хванал навреме за краката и впоследствие - издърпал.
Но междувременно литературния герой никак не бързаше да го издърпва. Още повече и защото той самият го беше изритал към отворения прозорец.
Двамата клекнаха пред рисунката, която все още караше Филип да изтръпва щом я погледнеше.
-Виж – Кристиян му посочи църквата и градчето зад нея. -С какво можеш да ги асоцираш?
-Ами, градчето трябва да е Тиха вода-твоето градче.
-Добре. А църквата?
Филип я огледа внимателно. Летящите демони бяха в небето над нея, ограждаха я от двете страни подобно на ято, и сигаха до обширното поле, над което се разиграваше зловещата сцена. Църквата бе висока и обширна, с пет остри върха. В средата на централния и най-обширен, се извисяваше черен кръст. Огромните и` дървени порти бяха отворени и пред тях си личаха стълбичките, по които слизаха множество миниатюрни фигурки. Те постепенно се уголемяваха, превръщайки се в хора, чийто детайли все повече си проличаваха. Те сякаш или доброволно вървяха натам, или, по някакъв странен начин, не подозираха за това което ги очаква, макар да се разиграваше пред очите им. Е, според концепцията на Кристиян, те вярваха в това към което крачеха, колкото и зловещо да изглеждаше. Най-подробна бе тази част картината, в която демоните нападаха хората и ги разкъсваха в най-близък план. Някои от тези демони, които също си личаха ясно, бяха заобиколили и този на облака. Демонът, макар и да бе в далечина, се виждаше ясно и отчетливо, с всяка своя подробност. Филип засега съсредоточи вниманието си в църквата (имаше кога да анализира и останалите изображения). Тя имаше три кръгли прозореца, с кръстови рамки. Един по-голям над портата и два по-малки отстрани на пристройките.
Тя му напомнаше на нещо... приличаше му на триоко чудовище с осторена паст.
,,Кажи бе, грозник. Репчиш ли ми се нещо?”
Или пък мноогоко.
,,Разбира се!”-присветна в главата на Филип.
-Църквата е училището, нали?-попита той Кристиян, докато продължаваше да се взира в нея.
-Правилно.
-А демонът е центъра на злото в това градче-Филип посочи къщите зад църквата - А то е олицетворение на Тиха вода. Демонът пък е Васил. Четирите ясноразличими, крилати демона около него са приятелите му. Четиримата, с които имах щастието да се срнещна днес. Както и миналата седмица. Те даже и...
Филип млъкна, защото вниманието му бе приковано от уродливите лица на съществата. Въпреки грозотата, която се набиваше на очи в тях, конструкцията на черепите им, мускулните очертания, фигурите, много му напомяха на не някой друг, а точно на тези пет момчета.
-Те даже и приличат на тях.-допълни Кристиян - Въпреки че сега не мога да ти прочета директно мислите, знам какво си мислиш.
-Ако не бях способен да повярвам на невероятни неща, нямаше да мога да повярвам и на това, въпреки че го виждам. Наистина е много добре очертано. Направо невероятно добре.
-Имам набито око за тези неща. Не бе трудно да уловя формата на черепите им и да я запомня. Останалото е просто окраса. Да минем сега на въпроса. Какво друго разпознаваш в тази рисунка?
-Ами, летящите демони представляват пътищата, по които Васил е осъществявал лошите си намерения. Неговите връзки, хората му. А крещящите и умиращи хора са...
-Резултатите от тях. Познавам го добре, на него не му пука на кого ще навреди. Готов е да унищожи всеки, който му пречи да осъществи желанията си.
Двамата замълчаха.
-Доволен съм от теб-каза Кристиян Янев.-Имаш ум в главата. Та когато сложиха рисунката във фоайето, никой не се сети за това. А аз целях да им го покажа. Може би някои са разбрали смисъла, но не са посмели да обелят дума. Едно сигурно мога да ти кажа Филип-Васил го разбра.
-И сигурно не е останал безучастен.
Кристиян отново се втренчи във Филип със странния си, студен поглед.
-Всичката тази омраза към мен, от цялото училище, беше негово дело. И преди и след това.
Филип повдигна вежди.
-Толкова ли е способен?!
-Да, спосбен е. Правеше го преди, прави го и сега-намира някакъв съществен недостатък, странност или особеост у някой, която се отличава от общовъзприетите схващания за нормално, използва занижената обща култура на учениците, изкривява посочената странност по свой начин и убеждава останалите в истинността на гледаната му точка. Накратко настройва ги срещу определена цел, по какъвто начин си избере-положителен или негативен. Същото стана и с рисунката. Всичко започна от няколко човека и от подобно убеждение, което той им втълпи. Така чрез тях то се разнесе из цялото училище. Признавам, че му помогна доста и фрапиращият ефект от картината ми. Васил започна да подклажда даденото убеждение - а именно, че само човек с извратена психика може да рисува такива откачени неща. Това си било чист психически тормоз над учениците и учителите, за осъществяването на който, съм използвал болното си съзнание, комбинирано с богатия ми талант.
,,-Да не говорим за малките деца!”-казваше той в междучасията на висок глас. Обикновено в присъствието на някой свой приятел- ,,Представям си просто какви кошмари сънуват. Стига бе, то аз сънувам кошмари! А и така брутално да се гаври с религията. Не, не е нормално просто! Та това момче сякаш въобще не прави разлика между добро и зло. Втълпява ми, едва ли не, че църквата е обсебена от сатаната и хората, които изповядват религия, са зли. И то не каква да е, а общовъзприетата-православна! Аз не съм вярващ, ама все пак вярата на човек трябва да се уважава. Човече, вгледай се добре и ще видиш, че идеята е точно такава. Този Кристиян, сигурно нещо не е съвсем наред с главата.” И много подобни неща, които Васил говореше на приятелите и познатите си, а те най-често бяха до него в дадения момент. Останалите просто трабваше да имат уши, за да го чуят. Той умее да убеждава хората. След това спря да говори, тъй като не беше нужно да продължава и само наблюдаваше отстрани ефекта на думите си. И постепенно всичко се стовари върху мен и върху хората, които не споделяха това мнение. Но те предпочитаха да се отдръпват настрани, безучастни и след това също ме намразваха. Тези които не го правеха, бяха само хора като Иван. Е, той и няколко учители.
Когато минавах по коридорите, някои ученици ме гледаха насмешливо и с неприязън. Не мина много време и започнаха да ме блъскат, уж случайно, по коридорите и да изказват открито обиди по мой адрес. Взеха да ми викат Сатанян, но това не беше нищо. Всеки намираше причина да ме изненада с някой мръсен номер. Или ми скриваха чантата, или изплюваха, уж ненарочно, дъвки върху косата ми. Често, когато откривах чантата си, намирах учебниците и тетрадките омазани с руска салата, между страниците. Иваше още и храчки върху стола ми. Всъщност върху всички столове, които бяха свободни за мен, за да седна в часа. Също така, тъй наречените-наредби, някои от които дори аз намирах за забавни, но други-откровено грозни, брутални и наситени с омраза. За това че съм очилат, хилав, скучен и, естествено, задръстен. Все повече осъзнавах, че и без друго, тези ученици бяха зли. Наистина зли. Васил просто бе насочил тази злоба към някакъв обект. В случая това бях аз. Интересното е, че злобата не обхващаше само учениците. С учителите бе дори по-зле. Представи си да те държат почи цял учебен час изправен на дъската, пред цял клас от погледи, изпитвщи удоволствие да те гледат как се запъваш и мъчиш над сложни и завъртяни въпроси, на които дори те - учениците, не знаят отговорите. Но това нямаше значение, защото изглеждах тъп и следователно бях. Точка по въпроса. Аз взех да уча здраво, за да не могат вече да ме изненадват учителите, но това не им попречи да ме подхващат с толкова сложни въпроси, че макар да изяждах учебниците, не можех да им отговоря. За учителите е много лесно да ти задават подобни въпроси. Особено, ако са добри, а такива безспорно са всички в ,,Христо Смирненски”. Вярно, никой друг ученик не можеше да отговори на тези въпроси, над които се мъчех аз, но това нямаше значение, защото почти всички бяха еднакво настроени към мен. Да, странно ти се струва. И аз дълго време си мислех така, докато не се наложи да приема истината. Упорствах, но ставаше по-лошо. Та и понеже според тях знаех най-много от всички, за мен било необходимо да се справям с по-сложни въпроси. И подобни изпитвания не ми се случваха един или два пъти, а всеки път. Всеки ден и почти всеки час. Много рядко можех да изкарам повече от четири, по който и да е предмет.
-Ами родителите ти? Те не знаеха ли за всичко това? Не можеха ли да поискат сметка на тия даскали?-попита го Филип.
-Те смятаха, че по-строгите мерки, които ми налагат в училище, ще са по-полезни за мен. А и трябвало да се науча да се оправям сам с конфликтите, каквито и да били те. Защото, ако сам не съм се научил да се справям, просто нямало кой друг да свърши работата вместо мен.
-А това, че изкарваш ниски оценки, въпреки ученето, не можеше ли да ги усъмни?
-Да, това наистина можеше да бъде в моя полза, но един ден се състоя родителска среща, на която се бяха събрали родителите на съучениците ми, самите съученици, мойте родители и трима от учителите. Именно от тези, които не ме обичаха. И аз, разбира се, също бях там. Естествено стана въпрос за моето учене и ниските ми резултати. Майка ми и баща ми наистина повдигнаха въпроса, но, не знам как, тези учители успяха да убедят родителите ми, че съм заслужавал слабите си оценки и че не съм учил достатъчно. Дадоха и примери за нещата на които не съм отговарял, но по такъв начин, че да изглеждат прости. И, естествено, никой не се сети да ги оспори-нито родителите ми, нито който и да е друг. Та кой родител бе толкова наясно с материала на тия даскали, че да може да им отговори? Вследствие на което другите родители и учениците подкрепиха учителите, а на майка ми и баща ми не им оставаше нищо друго освен да се съгласят. Пък и в крайна сметка-нали всички ме мразеха? Най-вече заради разстройването на милите им дечица, от моята рисунка. Малки гивезенца, които след десет години няма и да се научили значението на думата отговорност. Така че там не си даваха много зор да обмислят, дали това е съвсем справедливо спрямо мен, или не. Явно и мойте родители не бяха изключение, макар и да не ме мразеха. Така че те се съгласиха много лесно с това, в което ги убеждаваха учителите и всички останали. Разбира се, първите не забравиха да изтъкнат и ефекта, който моята рисунка имаше върху абсолютно всички лица свързани с това училище. И в крайна сметка аз излязох лошия. И абсолютно всеки около мен в онази стая, без родителите ми, ме смяташе за такъв. Можех да проговоря, да кажа нещо в своя защита, имах аргументи, но... реших да си замълча, защото...
-Те беше страх-довърши Филип.
-Именно-въздъхна Кристиян.-Така всичко си продължи постарому. ,,Учи сериозно, не им обръщай внимание и всичко ще бъде наред. И не рисувай глупости.”-Това беше всичко, което родителите ми ми казаха. И продължават да ми го натякват, едва ли не. Така всичко свърши дотук.
-Разбирам-промълви Филип.
-Дадох си сметка, че ситуацията в която се намирам сега, е една пълна безизходица. От няколко месеца трупам гняв към всички, но не мога да го изразя гласно. Безсмислено е да опитвам, защото ме очакват неприятности. Човек обаче не може да сдържа гнева си безкрайно и няколко пъти се случваше да изкипя в училище, за което си плащах с допълнителни унижения, бой и присмех. Съжалявам много, че част от този гняв преля и върху теб, без да имаш някаква вина. Просто загубих контрол.
-Знам и разбирам причината, но внимавай, защото си ми длъжик.
Кристиян само кимна с глава и не му отвърна нищо.

-Както и да е.-продължи героят-Не за това съм се появил на ,,бял свят”, а за друго. Да ти помогна да спреш Васил, понеже явно никой друг не може да го направи в това градче и в този свят.
-Но тъй като ти не си от този свят...
-...мися че имам най-големи шансове да се справя с него в градчето, но и ти трябва да ми помогнеш.
-Имаш ми думата.